Алоиз Ихан

Време е

Време е
да си кажем,
ако изобщо можем да си кажем нещо
и да си дадем,
ако изобщо можем да си дадем нещо.
Време е,
а скоро ще останем
и без него.

***
Вено Тауфер

Водата ни отнася

Водата отнесе
бащата и майката

спуснахме по водата
своите деца

заляхме с вода
нашата любов

водата от небето попи
всичките ни огньове

водата разлисти страниците
на нашите книги

всички наши надежди
плувнаха по водата

а ние чакаме потопа
водата приижда
приижда чак до гърлото

***
Грегор Стърниша

Песен за каменния праг


Камъкът, когато расне,
първо почва страшно бавно,
ти дори не забелязваш,
взрян във себе си тогава.

После камъкът до прага
все расте и вдига рамо,
зад вратата ти присяга
и пред теб – стена от камък.

Изпод вежди сиви каменни
камъни те наблюдават,
във съня си виждаш само,
че земята ни я няма,
теб те няма, даже камъкът,
а светът е черна яма...

Но светът върти се вечен,
каменна преграда няма.
Тръгвай в своя път далечен,
друг си ти – това е само.


***
Бране Можетич  

Какво те тегли на другаде  

в какво изобщо се състои разликата, не са ли  

езерата и полетата и тук, и там еднакви  

и усмивките, и целувките, и телата  

ли не са? ако си с пръсти срещу друга кожа в тъмното  

или ако думите са винаги едни и същи,  

или ако са страстите до крайност изхабени  

какво безумие, че бягството e само външно  

и надеждата е нереална -  

униформата със униформа си прилича, ботуша  

със ботуш, сърната със сърна,  

морето със море и езика със език, гърдите със гърди,  

болката със болка -  

и после - колко ботуши, колко  

морета, колко гърди, колко болки  

тук има само една единствена, дълга, остра  

там има само една единствена, дълга, остра.  


***

Вера Пейович    

„Нуждая се от светлината ти“- ми каза  

Моята светлина остана в тъмната повърхност на рибарника,  

преди зазиждането на луната.  

Моята светлина остана зад завесата в мрачната стая,  

преди да се запали лампата.  

„Нуждая се от светлината ти“ - ми каза. Не каза желая  

твоята топла кожа, твоите целувки горчиви.  

А аз мълчах и не се отместих,  

тялото ми беше черна тежка топка смола.  

Устните ми бяха запечатани -  

не се чуваше глас, въпреки че говореха:  

Кървави Поток, Черни Кал, Черна гора, Бели скали.   

Сънувах аз, през тези години два пъти сънувах,  

как войници крачат към моята къща и  

как има две войни една подир друга.  

После години треперех от страх, чаках трети злокобен сън  

и тялото ми претръпна,  

сгъсти се в черна топка смола.  

Тогава дойде ти.  

„Нуждая се от светлината ти“ - ми каза и запали в скалата  

Андреевия кръст.  

***
Тоне Шкрянец  

 Опиат  

самотата в града е особено нещо.  

ей така изведнъж дърветата оживяват  

и приятели стават, с широко разтворени срещу тебе ръце.  

но това е отдавна написана песен. от училище кавалер се завръща  

няма я Моника вкъщи. пристига. Приятели са всеки в своя ъгъл  

на стаята или планината. всеки със своята музика.  

с дълги изгладени корени е пътеката към долината постлана.  

сякаш нагазваш в абстрактна картина огромна. всичко е преголямо.  

има повече въздух. слънчеви залези. по-красиви и  

от най-грозните картички.  

хоризонтът безкраен протяжно се разпада на спомен.  

пием бира, джазово бавно като реката любляница си бърборим  

и любезничим мъртво пияни.  

смееш се като диня. с удоволствие бих казал,  

че парите и подобни подробности не ме интересуват.  

аз съм змия, жито, хамелеон, сталактит,  

неонови лампи в големия град. глас от небето.  

цветни гръдни брадавици.  

силуети на морски кучета. съботен пикник,  

когато дъжд ще вали и ще е мокро като танго.  

***
Милан Йесих

из "Жалба прещастлива"

В гората вече шета есента,
безгрижен вятър често се заплесва,
вълка по умната глава почесва
и хлътва пак до колене в листа.

В града мъжете в неугледна кръчма
нахълтват мрачни, жадни за простор;
проклина всеки, пиене поръчва,
но не просветва радост в ничий взор.

Ах, колко вино! Но и сълзи текат;
по всяка чаша – белег от целувка
с вкуса на малка, неизбежна смърт.

Студена още, печката писука.
А вятърът съвсем не мързелува,
поклони прави, с есента флиртува.

***
Цирил Злобец

из "Чудна авантюра"

Малодушие щом ме обсеби,
аз си казвам: все нависоко летим.
Водоравна е всяка любов.
На земята е истинска само.
Като смъртта.
Не е най-високо това, което
е чисто,
прахът оцветява дървото край пътя,
а ниското цвете под него
е чисто като невинно детинско око.
А ние дълбочините мечтаем.

10

Любовта е объркано проста.
Възвишена богиня, която се валя
в тревата,
чиста, когато се свърже с греха,
могъща, додето не се довериме
на нея.
И все пак:
срам ни е от следи на любов
във тревата,
от нежността на греха є изпитваме
срам.
Огледало е тя на нашата немощ.
Любовта е борба
с поразени и без победители.

12

Да дочакаш, да успееш,
да доживееш.
Винаги свързваме всичко това
с бъдеще време.
Утре е хубаво, щом стане днес,
всъщност никой не знае какво
е видял
вчера във него.
Може би любовта само знае
невиждани пътища.
Недоверието е нашата същност,
а не – нашта слабост.
Доказателство вечно, че можем
все пак да мечтаем.
Доказателство, че още понасяме
удари.