DAL DOL CE PIANTO AL DOLOROSO RISO*  ОТ СЛАДЪК ПЛАЧ В СМЕХА ЖЕСТОК И БОЛЕН,  от вечен мир в покоя мимолетен  попаднах: гдето Бог е безответен,  там усета владее самоволен. 1  В гръдта ли е виновника неволен,  или е в погледа ти искрометен,  от рая взет, не знам, но по-приветен  за мене, става, расне ли охолен.  Небесна, хубостта ти неменлива  сред нас под небесата се възправя  и пламвайки, аз диря утешение  в това, че редом с теб, не сме такива.  Ако смъртта ми Бог ти поверява,  кой би възкликнал срещу туй решение?

OGN`IRA, OGNI MISERIA E OGNI FORZA  ГНЕВА, И НИЗОСТТА, И ВСЯКА СИЛА  въоръженият с любов надвива.  PENSO E BEN SO CH`ALCUNA COLPA PREME*  АЗ ЗНАМ ДОБРЕ – ЕДНА ВИНА ТЕЖИ МИ  и тъмна, моята душа гнети;  без чувства и без пламък свой почти,  без мир съм аз и без надежди зрими.  Но щом сме с теб, Любов неразлъчими,  от благодат ще ме лишиш ли ти,  преди да съм поел? НЕПОЖЕЛАНОТО ЖЕЛАЛ БИХ, БОЖЕ!  От пламъка ледът дели сърцето,  души го; мамят стиховете, гдето  перо с душа едно да са не може.  На думи любя те, но обич, Боже,  не стига до сърцето ми; обзето  от гордост зла и чуждо на небето,  за милостта то не разтваря ложе.  Разкъсай булото, срути стената,  която – неподатлива – забавя  лъчите ти – за мене угасени,  дари духа ми сляп със светлината  предречена, та да гори в забрава  сърцето ми с искрите въжделени.       VEGGIO CO` BE` VOSTR` OCCHI UN DOLCE LUME  С ОЧИТЕ ВИ АЗ ВИЖДАМ ЗРАКА НЕЖЕН,  за който ослепяха ми очите;  с нозете Ви понесъл съм злините,  изпод които куцам безнадежден.  С крилете Ви летя в предел безбрежен;  с ума Ви приближавам висините –  червен и блед пред устните Ви свити,  студен под слънце, топъл в повей снежен.  У Вас са вече моите желания,  чрез мисълта Ви моята се ражда,  в дъха Ви са и моите обети.  Като луната светя с подаяния.  Но щяхме ли да гледаме със жажда  в небето, ако слънцето не свети?  FORSE PERCHE D`ALTRUI PIETA MI VEGNA *  ЗАТУЙ, ЧЕ С ТВОЙТА МИЛОСТ АЗ ЖИВЕЯ  сега не се глумя със греховете  на ближните; духа ми паднал в гнет е,  а без водач, сам в себе си аз тлея.  Кой войн, с герб какъв, сред апогея  на битка, сред рева на враговете  от страх не би оставил редовете,  ако не бе за теб навлязъл в нея?  О, плът, дърво и кръв, и ти, страдание –  по вас греха рожден да се измери –  и мой, и бащин – наша участ строга.  Добър си само ти; и състрадание  във нищетата нека ме намери –  до гибел близо, тъй далеч от Бога.       QUAL MARAVIGLIA E, SE PROSSIM`AL FOCO*  АКО ДО ОГЪНЯ ГОРЯХ НА КЛАДА  то чудно ли е: щом навън угасна,  той вътре ме яде със скръб безгласна  и пепели ме бавно, без пощада!

"Не съществува в скулптора представа,
Невъплотима в мрамора: ръката
така изрязва образи в скалата,
когато на духа се подчинява.

И ти, жена божествена, лукава,
подобно мрамор криеш в теб самата
и щастие, и скръб, но не успява
изкуството да подчини у теб творбата.

Ни любовта, ни твойта красота -
ни като камък твърдото презрение -
виня за неуспеха, - ни резеца твърд.

Ти криеш в себе си живота и смъртта!
Вина аз виждам в низшия си гений -
от тебе той извайва само смърт!"

Поздравления!

Blagodaria za postinga! Obi4am slovoto na Mikele.

Хубаво е да не забравяме гениите на словото, докато си пишем собствените стихове.... )))

Все забравям да пиша имената на преводача, а са си важни.
Когато стана въпрос за превод, преводачът е вид съавтор.

там видях неговия гений на живо в пълния му блясък...
Преди това съм виждала негови произведения пак на живо в Палацо Векио във Флоренция, Давид го видях отпред, но беше копието. Нямах време за оригинала в Академията.
Гений, въпреки че Леонардо ми е по-любим, възхищавам му се.
Въпреки, че той е по-скоро скултпор, дори и в живопистта пак си е такъв. Но е несъизмерим.

Точно тези двамата - Леонардо и Микеланджело и на мен са ми любимите гении, заедно с Айнщайн.

за мен! Чета го почти постоянно. Благодаря, че го постна и тук!