ПАРСИФАЛ

Пак тия ранните умори,

пак тая странната печал:

о Парсифал! о Парсифал!

загуен в призрачни простори -

тъй морнобял и цял в печал!

 

Сърцето на светия Лебед

обагри твоята стрела -

и над сломените крила

отмина горд и тих - без трепет -

грехът на твоята стрела.

 

Викът на пурпурната плът

те грабва в стръвните си мрежи

и с черни пламъци бележи

посоката на твоя път,

заплетен в сладосните мрежи:

 

Там болний зов на вековете

чъртаеш ти в бездомен кръст

- над тебе бди тревожен пръст -

и не вести свети привети

връх твойта гръд извезаният Кръст.

 

Ти слагаш траурен венец

върху челото си - и с болка

съзнаваш свойта горка слава:

"Аз се казвам Съвършен Глупец,

а майка ми - Сърдечна Болка."

 

А там дълбоко в лесовете

- далеч - звъни Светият Грал

(о Парсифал! о Парсифал!)

и гасне - зов на вековете -

бездомен спомен и печал.

***

Земята разгневена се разтвори

и заговори с огнени езици:

 

- Апостоли! светии! мъченици!

водители на призрачни събори!

монаси! кръстоносци! алхимици!

- жадуват разкалените простори

на моята душа за вашта пепел!

Една лъжа без радост и измама,

без пламък и възторг е всеки слепял

в пустинята на своята мечта:

 

тогаз, когато аз ви давах, давам

утеха - вместо горест и безсилие:

утехата на пролетни листа

и радостта на бели лилии

и диви рози, зрели гроздове

в шума на есенната чистота,

и нар, и ананас - и мостове

- от тишина, коприна и кристал -

простирам аз пред вашата печал

към пир, що всекиго за гост зове

 

- от злато и лазур и чистота! 

***

 

 

Докато не отвърнеш ти поглед в самотно съмнение,

не разтръгнеш тъгата на пояса девственобял -

за да видиш жената, която с гърди уморени е

- в огледалото - голите вопли на плътска печал...

 

В него ще замина с пустинна печал към уморите -

по реките стъмени, там долу, към нови страни;

връх платното ми - гербът трагичен на конквистадорите:

Черен Лебед с гърди разтопени в горящи вълни.

И ще мина гори - в тях разсеяни диви селения,

с първобитна утеха и скръб - а по тъмния бряг

голобедри дивачки, с очи уморени в копнение,

ще следят на безумната яхта възторжния бяг.

 

А високо над сини лавини и тягостни глетчери

тъмний страх на преклонни вулкани ще грей без првет;

и тревата повяхнала на безприютните вечери

в мойте погледи горко ще гасне - без зов, без завет.

Пламват рози пред нас и звезди в този час сред талазите:

всеки сън ще съзре обещания бял Ханаан!

всяка злобна любов, любовта, съчетана с омразата,

ще разлюшка на свойте цимбали възторга засмян.

 

Аз прозирам - утеха в душата ми буйно разлистена

и страна без страдание - там! - под спокойна зора,

дето няма ни зло, ни добро, ни лъжа, нито истина -

само проста душа, проста радост и проста игра.

 

- - - -

 

И след много усмивки - разгатнал скръбта на миражите -

аз ви питам: - подайте! подайте ми ясний потир!

- О картини без плът на жена, дали вий ще ми кажете

думи тайни на утеха и радостен мир?

***

СЕНЗАЦИЯ

 

 

Аз бих обичал мойто щастие

и моите случайни радости,

аз бих обкичил в сладострастие

съня на всичките си младости,

във всеки сладък час причастие

бих взел от кратките си радости

 

- ако да бях в тоз свят един,

не сред усмивки без участие,

ако на бе зад всяко щастие

скрит страх,

           ако не бях самин

аз кръстен с горкото причастие

на жълт неврастеничен Сплин.

***

ЕСЕННА ВЕЧЕР

Je pleure les lйvres pansйes...

 

 

Небето лазурно се губи, потъва, аз плача...

Аз плача за чуждите сълзи, за чуждия плач,

за чуждите устни измръзнали, бледни аз плача,

за чуждите стъпки, заглъхнали в мразния здрач.

 

Напразно те чакам, аз вече те чакам отдавна...

По пустия лед на смразеното езеро бедни

три патици ходят и спират, и чакат отдавна,

и гледат отчаяни мене с очите си ледни:

 

и бледите листи, които с молитва умират,

и болните клони с наведени, тъжни чела,

и жарките сълзи, които безмощни умират,

и пустия лес в безизходна дълбока мъгла.

 
***

ОТВРАЩЕНИЕ

За подвизи мен вдъхнови ме бог

и прати ме да мина и премина

навсякъде по земната пустиня,

да нося неговия дар висок.

 

Славата на всевишната му воля

да разнеса навсякъде по света,

на волята му свята песента

да възвися пред хорската неволя...

 

За подвиг свят мен бог ме вдъхнови;

и тръгнах още млад... Но дето минах,

навсякъде аз минах и отминах

покрай уши без слух - навред, уви...

 

и отвратих се клюмнал в изнемога...

но все пак аз вървя по своя път.

Пред мен е дивен лес; и там - в лесът -

ще възвися гласа си аз пред бога -

 

не с песента на неговата воля,

но с воплите на хорската неволя...

***

АПОКАЛИПСИС

Мечтата застана пред нас с ужасния лик на медуза.

Есенният ураган зашиба стените с дъжд, листа и сива градушка. В кръв нагазиха парадно маршируващите ботуши. Иззвънтяха саби, ударени в червени черепи. Фугаси изригнаха сред непожънати ниви. Край калните пътища се изправиха неми бесилки. В далечината - горящи села.

Безумна пробуда.

Нощта падна черна като гробен капак. Полето заглъхна широко простряно - осеяно с купчини прясна пръст. Без кръст.

Ниски тополи преплитат голи пръчки.

Блесна прожектор и отхвърли върху тъмния екран на небето портрета на министър-председателя.

Съвестта зловещо изръкопляска.

***
Модерната поезия
http://liternet.bg/publish7/geo_milev/modernata.htm

Против реализма
http://liternet.bg/publish7/geo_milev/realizma.htm

Фрагментът
http://liternet.bg/publish7/geo_milev/fragmentyt.htm


http://liternet.bg/publish7/geo_milev/vyzvanie.htm