Поема

Обичам те по вежда, по коса, препирам се за теб по коридори
страшно бели, там се разиграват пръски светлина,
оспорвам те на всяко име и те изтръгвам нежно като
белег,
в косите ти полагам пепелта от мълния и лентите,
заспали във дъжда.
Не желая да имаш форма, да бъдеш точно
онова, което следва зад ръката ти,
тъй като водата, погледни водата и лъвовете,
когато се разтварят в захарта на баснята,
и жестовете, тази архитектура на нищото,
запалват лампичките си посред самата среща.
И всяко утре е дъска, върху която те измислям и рисувам,
готов да те изтрия, не си такава, нито с тази права
коса, с тази усмивка.
Търся цялостта ти, ръба на чашата, където виното е
и луна, и огледало,
търся онази линия, която кара някой мъж да затрепери
в галерията на музея.

Освен това - обичам те и има време, а е и студено.

Възстановяване

 

Ако от твоята уста знам единствено гласа,
а от гърдите ти - зеленото и оранжевото на блузата,
как да се похваля, че от тебе имам
нещо повече от сянка, която по вода минава...
В паметта си нося твои жестове.
Усмивката ти, която тъй щастлив ме правеше
и тоя начин да оставаш в себе си самата
с вития покой на образ, врязан в слоновата кост.
Не е много туй, което ми остава.
а още - мнения и багри, теории и буйства,
имена на братя и сестри
пощенския ти и телефонния адрес,
няколко снимки,
стискане на малки длани,
в които никой не би рекъл,
че за мен светът във тях се крие.
Нося всичко. Без усилие. И по малко го изгубвам.
Няма да измислям безсмислената лъжа за вечността.
По-добре да прекося мостове с длани, пълни с тебе,
да разкъсвам на парчета моя спомен.
Да те дам на гълъбите
и на верните врабчета -
нека те те изядат
сред песни, пърхане и врява...



***

Момиче в син гащиризон

 

От горе до долу
светкавицата на ципа.
Сигурно
си гола в твоя пашкул
от син плат.
Ако някой нежно дръпне
ципа, който минава
между твоите гърди
и слиза -
танцуваща ос през твоя пъп -
и отива да се изгуби между твоите бедра,
синият гащиризон ще падне -
море в твоите нозе - и ти ще излезеш
от вълните му, Афродита, още веднъж
родена от пяната.

 

***

Виждал ли си

 

Виждал ли си
виждал ли си наистина
снегът звездите кадифеното пристъпване на бриза
Докосвал си ли
докосвал ли си ти наистина
ястието хляба лицето на жената която толкова обичаш
изпитал ли си
като удар в челото
мига задъхването падането бягството
Узнал ли си
узнал със всяка пора на своята кожа
че очите ти ръцете ти полът ти сърцето ти тъй меко е
трябвало да хвърлиш
трябвало е да оплачеш
и трябвало е да измислиш пак.


II
Реката слиза по бреговете
с променливото си безстрастие
градът я възприема
като ленива кучка.

Нито любов, нито очакване, нито сражение
на разказвача срещу нищото.
Отпуснат като куртизанка
гледа реката си Буенос Айрес.

Времето, този сив компадре*,
мотае се наоколо и нищичко не прави.

 

***
 

Demons et merveilles

За ветрове и хълмове
за неща наименувани за да успеят
да влязат в света като дървеса и облаци
И за загадките разкрити във луните
разчупени по щерни или върху пясъка
аз казал съм и съм очаквал
Мисля че нищо не помага срещу тази ласка
изгаряща все по-нагоре кожата
Нито мълчанието пуснало юздите на мечтите
Живеене
о гледка за прерязано око
отпуснато по гръб
и вечно.

***
                                                         
Пътуване невероятно,
неподвижно в световъртежа
косата ти сенките ти под очите
пътуване
спиралите на скока
грохотът от този, който пада
тила ти, гърлото ти
котвата
клаксон сред мъглата
кръста ти гърба ти.

още тук  http://litclub.com/library/prev/cortazar/index.html

точно както си говорихме
в испанската страна на феите.
където библията не е
с пренесени и номерирани редове,
а е малка черна книга с поезия,
оставена от завеян театрал между етажите
в която гащеризоните са море,
а котките са телефони.
Мечокът в тръбите пари носовете
и тихо тихо е. чуй пърхането на криле....

Във всяко обиталище из къщата на спомена, във тези
дюкянчета за сечива, където висят птиците на сънищата,
с глави надолу, с древните си крясъци, със мирис на
изсъхнали тръстики,
между варели и кореспонденция, там може би се крие
предметът или името, а може би по-малко - само сянката,
която трябваше да пазим, а оставихме да си отиде
един ден с вятъра помежду две целувки.

Ноктюрно
Хулио Кортасар

В повече съм ти,
ненужно те придружавам –
като две сенки или три очи.
Свиквам те да ме мислиш за поносим,
но мостът изгнива, пада.
В хубавите ти очи няма любов.
Гледаш ме без да ме обичаш, не ме виждаш.
И чувствам, че зад погледа ти, там където расте моят образ,
има смесица от сухо дърво и счупена играчка.

Страх е,
това е да се събуждам посред нощ, пометен
от вятъра, който се ражда от косата ти
заспала до мен, толкова далеч.
Сега аз би трябвало,
сега, ако можех, би трябвало...
Този жест-гръмотевица,
решението чрез негатив,
свободата, която не ти давам и не ми искаш,
и вярвам, че имам... и вярваме.
Да, обичам те,
и е толкова по-зле, тежи ми толкова,
толкова неизлечимо ме лекува.

Едва те докосвам и се възбуждаш, свободна
в съня си, защитавайки те
да не паднеш отсам.
Едва те докосвам, та дано се покажа в съня ти,
да бъда негов персонаж.
И понякога викаш. И в ръката ми
догаря една сълза.
И се връщам към моята хъркаща земя на възглавницата,
оставяйки те между кораби и щастливи срещи.
--
превод Александър Сандев

страничка на преводача - http://shtyrkel.eu/forum/index.php?act=articles&CODE=08&type=mem&mid=566

Много хубаво допълнение към постинта ми, благодаря!