посветено на Марта      Martiniki Пресиоса и вятърът Като луна пергаментна Пресиоса звъни безгрижно, сред кристали и лавър върви по пътеката млечна. Ето, зачула дайрето й , тишината се хвървя в урвите , където морето в недрата си люлее нощта, пълна с риби. По скалите дремят войници в беззвездно нощно мълчание, на стража пред белите кули, в които спят англичаните. А вълните - цигани на морето- танцуват в зеления мрак и поднасят към одантелените уста на крайморските пещери борови клонки влага. Като луна пергаментна Пресиоса звъни безгрижно. Като таласъм среднощен бърза насреща й вятърът. Застава пред нея, същий свети Христофор! Небесният гол великан я подлъгва с вълшебна цигулка зове с гласовете на бездната: - О, циганко, дай ми по-скоро да ти запретна бялата фуста. Да цъфне в древните ми пръсти лазурната роза на твоето тяло! Пресиоса изпуска дайрето, като птица от страх полетява. След нея косматият вятър - лети, с меч – нажежен до топене. Замря дъхът на морето, увяхнали клюмнаха клоните, запяха флейтите на клисурите и снеговете с гонг отговориха. Бягай, Пресиоса, бягай! Че те настига Зеленият вятър. Бягай, Пресиоса, бягай! За раменете те хваща. Сатир от звезди и мъгли, в отблясъците на святкащи думи. Цялата страх, Пресиоса тича по стръмни наклони към високата, същи бор, кула, там дреме английският консул. Часовите бият тревога и ето, покрай оградата, с настрани накривени барети, насреща тичат войниците. Носи й мляко консулът, вода й дава да пие, подава й чашка водка- Периоса капка не пийва! И дума не може да каже, само трепери и плаче. А вятърът, яхнал покрива, хрипти и гризе керемиди.  Шестте струни Китарата разплаква сънищата, хлипането на загубени души побягва от устата й закръглена и като тарантулата тъче нарастващи звезди за да лови въздишки реещи се в корпуса й черен, от дърво

*от "Книга на песните" 1921 *** Присъстващото тяло Камъкът е чело, дето сънищата стенат без вода шуртяща, нито кипариси снежни. Камъкът е рамо, годно времето да носи с дървеса от сълзи, от кордели и планети. Аз видях как тичат дъждовете към реките, как ръце издигат, изподупчени и крехки, за да не ги хване проснатия тежък камък, дланите да смаже, без кръвта им да попие. Камъкът събира посеви, мъгли и бури, полусиви вълци, скелети на чучулиги, но не дава звуци, ни кристали, нито огън, а арени само и арени, и арени. Върху камъка е благородния Игнасио. Свърши: що се случи? Погледнете му лицето- залезът покри го със петна от жълта сяра, смъртта му даде вид на тъмен минотавър. Свърши. Той е мъртъв. Дъжд в устата му прониква. Вятърът напусна като луд гръдта му празна, ала любовта му, със сълзи от сняг пропита, изведнъж се стапя горе в пасищата тучни. Що си шепнат?Тегне тук мълчание зловонно. Ний следим как бавно тялото се заличава и с бездънни дупки виждаме да се изпълва ясната му форма дето славеи звучаха. Кой савана бърчи? Думите му са лъжовни! Тук не пее никой, нито в ъгъла ридае, ни боде със шпори, ни усойницата плаши, тук с очи разкрити искам аз да видя само туй могъщо тяло, за което няма отдих. Искам тук да видя хората със глас гръмовен, на коне и бързеи укротители безстрашни, хора с кости звънки, хората, които пеят със уста засмяна, пълна с кремък и със слънце. Искам да ги видя. Тук пред този хладен камък. Пред туй стройно тяло с изпокъсани дизгини. Искам да ми кажат де е изходът за този капитан прославен, от смъртта без време свързан. Нека ми посочат плач като река, която под мъгли сребристи, между брегове високи мъртвия Игнасио да отнася и се губи. без да чуй на биковете двойното мучене. В кръглата арена на луната да се губи, на луната, бледа като хилаво момиче, де се губи в мрака дето рибите не пеят, в бурените бели на замръзналия пушек. Не, лика не искам да покривате със кърпа, нека той привикне към смъртта която носи. Топлото мучене не усещаш ти, Игнасио. Спи. Лети. Почивай. И морето тъй умира. *из "Плач за Игнасио Санчес Мехиас" (1935)  *** Отсъстващата душа Не те познава волът, ни смокинята, ни мравката в дома ти, ни конете. Не те познава здрачът и детето, защото ти завинаги погина. Не те познава твоя кръст огромен, ни черния атлаз, потънал в плесен. Не те познава тихият ти спомен, зашото ти завинаги погина. Ще дойде с охлювите хладна есен, с висла от облаци и мрак в горите, но никой тук не ще се взре в очите ти, защото ти завинаги погина. Понеже ти завинаги погина, тъй както всички мъртви на земята, тъй както мъртвите, които се забравят сред купчината от избити псета. Не те познава никой. Не. Но аз те славя. Сега възпявам твоя облик, твойта прелест, на твоя ум забележителната зрелост, охотата за смърт, устата и корава, веселието мъжко в скърби потопено. А тъй чист андалузец, тъй богат на приключения, додето се роди ще изтекат години. Аз славя хубостта му, думите ми стенат и спомням тъжен вятър от маслините. * Из " Плач за Игнасио Санчес Мехиас" (1935) Преводите на стиховете са на Атанас Далчев и Александър Муратов (Ф. Г. Лорка"Избрани творби", библиотека "Световна класика" 1973 година)

***

Ветропоказател

Ветре южен,
мургав, жарък,
духаш върху мойта плът.
Носиш ми обилен посев
от блестящи
погледи и аромати
на цъфтящи портокали.

Правиш алена луната
и тополите пленени
караш да въздишат, ала идваш
прекалено късно!
Свита във руло нощта на мойта повест
на полицата поставих!
Без ни най-малък полъх
не ме отминавай!
Лудо се върти, сърце,
лудо се върти, сърце.

Северняко зъл,
на ветровете мечко бяла!
Духаш върху мойта плът,
зъзнеш от зари полярни,
с твоя плащ от привидения
капитани
и се смееш гръмовито
като Данте.
О, шлифовчик на звездите!
Ала идеш
прекалено късно!
Моят скрин е цял мухлясъл
и загубил съм му ключа.
Без ни най-малък полъх
не ме отминавай!
Лудо се върти, сърце,
лудо се върти, сърце.

Морски ветрове и гноми,
повеи отнийде.
Рой комари върху роза
с листовца пирамидални.
Вихри от гръдта отбити
между грубите дървета
флейти в урагана,
днес ме оставетв!
Със вериги яки окован е
моят спомен
и пленена - веселата птица,
дето везеше с песни
вечерта.

Миналото никога отново се не връща,
знае го светът отдавна
и сред светлата тълпа на ветровете
безполезно е да се оплакваш!
Тъй ли е, тополо, дето вятъра наставяш?
Безполезно е да се оплакваш!

Без най-малък полъх
не ме отминавай!
Лудо се върти, сърце,
лудо се върти, сърце.

*От "Книга на песните" 1921

е великолепен. По едно време бях толкова увлечена по него, че правих опит да преведа една негова газела от руски, защото руският е единствения език от който се осмелявам понякога да превеждам, а в нет-а ровичках много по онова време и открих буквално две-три негови стихотворения, преведени на български. Но тогава разбрах колко много се губи при превода и как се променя смисъла и всичко - една приятелка преведе същото стихотворение от италиански, а по-късно друго момиче направи свободен превод от испански. Може на някой да му е интересно колко версии се получиха на тази газела за отчаяната любов.

http://hulite.net/modules.php?name=News&file=article&sid=40947
тук са преводите през руски и италиански

а тук - преводът на същата газела от испански

http://hulite.net/modules.php?name=News&file=article&sid=41724

Награбен съм и от Сесар Вайехо. ;)

Нищо общо нямат като енергия. Даже смисълът е различен. Трудно се превежда поезия и винаги се губи много.

Има огнен чар испаноезичната поезия и страхотна метафорика, която грабва. И онова осезателно дълбочинно спускане-издигане и онзи необичаен, стряскащ възторг от смъртта, който откривам при Маркес.

duende -то Лорка -


"Веднъж ме попитаха какво е поезия, а аз си спомних за един мой приятел и казах :" Поезия ли ? Ето какво : събирането на две думи, които никога не си предполагал, че могат да се съберат, но тези две думи образуват нещо като тайнство; и колкото повече го повтаряш, толкова повече внушения ти вдъхват; така че припомняйки си оня мой приятел, поезия е например "уязвен елен" / част от стих от големия испански поет мистик Сан Хуан де ла Крус/."

"Когато умра,
погребете ме с мойта китара
под пясък и глина студена.
Когато умра,
между портокали
и мента зелена.

Когато умра,
погребете ме вий, ако щете,
в един ветропоказател.

Когато умра."

Моята любимост казана от него за Поезията:
„Тя разкъсва къпинови клонки и остри стъкла, за да рани с любовта си онези, които протягат към нея ръце.“

Wonder, благодаря, че прекрачи прага!

Има нови преводи на Лорка, което много ме радва.
Преводачът е Александър Сандев. Споменах го вече в комента си към постинга за Кортасар.
Ето един нов превод, жестоко стихотворение, не съм го срещала преди.

Нощни от прозореца

В памет на Хосе де Сириа и Ескаланте. Поет


1

Висока минава луната.
Нисък тича вятърът.

(Дългите ми погледи,
изследват небето.)

Луна върху водата.
Луна под вятъра.

(Кратките ми погледи,
изследват земята.)

Гласовете на две момичета
идваха. Без усилие,
от водната луна,
отидох на небесната.

2

Ръка от нощта
влиза през моя прозорец.

Голяма тъмна ръка
с гривни от вода.

Върху синьо стъкло
на реката играеше душата ми.

Ранени часовете
низ часовника... минаваха.

3

Показвам глава
през моя прозорец и виждам
как иска да я отреже
ножът на вятъра.

На тази гилотина,
невидима, поставих
главата без очи
на всички мои желания.

И мирис на лимон
изпълни безмерния миг,
докато се превръщаше
в цвете от черен креп вятърът.

4

На вира му умря,
днес, едно водно момиче.
Вън от вира е то,
на земята, покрито.

От главата до бедра му
риба го прекосява, викайки го.
Вятърът му дума „момиче“,
но не може да го събуди.

Има я вирът пусната
косата му от водорасли,
а на въздух – сивите му гърди,
разтрисани от жаби.

Бог да те прости. Ще се молим
на Богородица от водата
за момичето от вира,
мъртво под ябълките.

После ще сложа до него
две малки кратуни,
за да може да изплува,
ай!*, върху соленото море.


Студентско общежитие, 1923 г.

_______
* На испански възклицанието „ay“ е пароним на показателното местоимение за място „ahí“ (там).

Най-после се сетиха да направят ново издание на Лорка в бгейско. Което много ме срадва, въпреки че тъкмо се бях докопал до старото.

Заслугата тук е изцяло на Мартеничката. )

дали преводите на Александър Сандев, чела съм ги само в shtyrkel. eu, или друг превод - различен от този на Далчев и Муратов e излязъл на книжния пазар, ако имате такава информация, кажете ми кое е издателството и как се казва книжката.