Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
21.11.2007 09:26 - Райнер Мария Рилке
Автор: dum Категория: Хоби   
Прочетен: 1682 Коментари: 0 Гласове:
1

Последна промяна: 21.11.2007 09:40


ЛУННА НОЩ

Път през градината - дълбок като глътка вино.
Бавно към храстите води ме тихият път.
О, под луната, когато небето е синьо,
даже пейките в здрача цъфтят.
 

Тегли ме тихото. Скиташ ли с будно сърце?
Твоят прозорец към златни съзвездия гледа.
Нощ, и далечна, и бледа,
гали чрез вятъра твоето близко лице.
 

***

ФОНТАНИТЕ

В миг всичко знам за бистрите фонтани,
за чудните дръвчета от стъкло.
Те бяха като сълзите ми ранни,
които ронех по копнежи странни -
прострели и отпуснали крило.
 

Забравих ли прегръдките небесни,
разтворени към нас и към нещата?
Не зърнах ли величие да блесне
в старинни паркове при повсеместни
вечерни упования и песни
на непознат девичи хор в гората,
които, вече истински, звучат
и се надвесват някъде отвъд,
и се вглеждат в езера чудесни?

Припомня си това, което стана
с фонтаните и със самия мен,
и как водата сякаш ме обхвана,
и как от тежестта й бях пленен.
Знам клончета, които се люлеят,
знам гласове, които пламенеят,
знам езера, които не умеят
да отразят изкусно бреговете,
знам залезно небе, което свети
над овъглени лесове на запад,
които, засводени, ни потапят
в предчувствия за някаква беда...
 

Забравих ли - звездата към звезда
е чужда, както свят към световете;
с плача си само през безкрайността
се разпознават... Може би въззети
над непознати някакви планети
стоим сега и техните поети
ни венцехвалят! Може би отправят
към нас молитви? Може бивъстават
с проклятия, до наснедолетели?
А може би ни вземат за съседи
на бога, по когото плачат бледи,
защото мислят, че ги изоставя,
докато образът му засиява
под лампите им, чийто плах светлик
пълзи по нашия разсеян лик...

 1901

***
 

Пак у дома съм между ден и сън:
там, дето спят децата след игрите,
там дето вечер старците изпити
се греят край разжарения пън.

Пак у дома съм между ден и сън:
там, дето рой девойки уморени
на кладенеца леко са опрени,
смутени от заглъхващия звън.
 

Обичам аз една липа навън.
Летата, в пръстените занемели,
пак в клонки хиляди са разцъфтели
и пак са будни между ден и сън.

  ***

 Бог е далеч от теб и нас.
От своя трон висок
ръката ти в прекрасен час
благословил е Бог.
У никоя с по-нежна плът
ръката не блести.
Аз съм росата и денят,
дървото тук си ти.
 

Пребит от път, сега не знам
какво ми нареди
Той, който в златна риза там
на своя трон седи,
за теб, вглъбена и до днес
в безименни мечти.
Чуй: аз пристигам с блага вест,
дървото тук си ти.

Безропотно прострях крила,
изминах дълъг път
и плащът ми с лъчи обля
самотния ти кът.
Ти си сама дори и с мен:
невидим съм почти.
Чуй: аз съм повей в лес зелен,
дървото тук си ти.
 

Помни, че развълнувани
са ангелите там,
че тръпнат от ликуване,
но и от смут голям.
Ще стане нещо, може би,
ще почне нов живот.
Аз те приветствам - не скърби,
защото носиш плод.
Ти си прославена врата
и се разтваряш днес.
Ти си ухо за песента,
която пея - в тебе тя
се губи като в лес.

Аз дадох лъх живителен
на твоите мечти.
Бог чака, ослепителен...
 

Дървото тук си ти.

1899 

***

ЧЕТЯЩИЯТ 

Аз все четях... Край влажните стъкла
ръмеше дъжд в следобедна мъгла.
Не чувах вече вятъра навън,
четях като насън.
От страниците гледаха лицата
на хора, с мисли губещи се в мрак.
А времето бе спряло своя бяг.
Аз виждах как засипва светлината
мъглявостта от думи, виждах как
се рее: вечер, вечер... над словата.
Аз не отмествах поглед: редовете
се късаха и думите им вече
се пръскаха, без нищо да им пречи.
Аз знаех, че небето е далече
над паркове с лъчиста светлина.
Но слънцето след тази лятна вечер
ще мине пак - сега настъпва тя
и някак все по-малко се пилее
над хората по дългите алеи,
и чуват те как почва да живее
шумът на най-нищожните неща.
Но вдигна ли очи, не ми се струва,
че този странен свят е станал друг.
Което у мен, вън съществува -
без граници е то и там, и тук,
и сякаш все по-силно ме вълнува.
Докосна ли с очите си нещата
и хората, разраства се Земята,
прегръща цялото небе почти,
а първата звезда над равнината
като последен селски дом блести.
 

*** 
ЗРЯЩИЯТ 

Откривам с поглед и със слух
следи от бури в дървесата,
които бият по стъклата,
и чувам как далечината
шепти неща - но без приятел
или сестра за тях съм глух.

Там бурята лети, не спира
през времето, през оня лес.
Светът, без възраст във всемира,
с пейзажа като стих в псалтира -
мощ, вечност ми напомня днес.
 

В бой с дребното сме все заети,
а едрото се бори с нас.
Щом буря ни строши ръцете,
ще сме подобни на предмети,
безименни, без собствен глас.

Надвиваме неща дребнави
и издребняваме сами,
а вечните и величави
не може никой да сломи.
Такъв е ангелът, когото
рисува Старият Завет:
и дяволите да връхлитат,
железни мускули да сплитат,
ще свири той по тях, защото
са инструмент за сърцевед.
 

А който е сразен така,
отказвайки се от борбата,
той прав пристъпя по земята -
велик чрез твърдата ръка,
която го оформя само.
Не иска слава на герой.
Когато нещо по-голямо
го порази - израства той.

1901 

*** 

 ВЕЧЕР 

Придържана едва от дървесата,
одеждите си сменя вечерта.
Ти гледаш: с теб сбогуват се полята -
едно се спусна, друго полетя.

И ти остана раздвоен сърдечно:
ни тъмен като дом в безмълвен час,
ни сигурен в безименното вечно,
което бди като светлик над нас.

Така раздипли ти и овладя
живота, който плахо в теб съзрява.
А той, ту краен, ту прозиращ, става
в гърдите ти ту камък, ту звезда.


***

Обичам своя тъмен час, когато  

все по-вглъбени тънат сетивата;  

живота ежедневен препрочитам  

като писма във чувствата ми скрити -  

легенда и далечна, и позната.  

Повторно в мен животът ми потича,  

от времето откъснат съществува.  

 

И на дърво съзряващо приличам  

над гроба на едно момче. То чува  

прегърнато от корените топли,  

че шепнат листи... Сбъднат му се струва  

съня изгубен в песни и във вопли.  

 ***  

ПЕСЕН НА ЖЕНИТЕ ДО ПОЕТА   

Виж, всичко се разлиства: Тъй и ние -  

защото сме блаженството познато.  

То - кръв и мрак - във зверовете вие,  

в нас кряска, вкоренено в сетивата   

подобно на душа. По теб крещи,  

но ти със поглед само ни докосваш  

като пейзаж: без жажда, с нежна кроткост,  

и затова си мислим: ти не си  

 

избран и позован! Но кой изрече  

че бихме от копнеж по теб загинали!  

Ще бъдем ли за някого повече?  

Безкрайността без теб ще ни отмине ли?...  

 

Но съществувай, да те чуваме, о глас,  

легенди сътворил за нас!  

***   

ОСТРОВЪТ 

Последен прилив пак ще заличи  

през плитчината пясъчния път,  

но островът ще взира към брегът  

над бента стар немигащи очи.  

 

И впримчените жители насън  

ще скитат в свят с променчивост богат.  

А в своя бит - те повече мълчат,  

и редки думи с епитафен звън  

 

напомня Онова - необяснимо,  

смразяващо в застиналост нетрайна,  

от детство още с безогледност зрима.  

 

Оная прекратимост, уж случайна -  

незнайната и многолика тайна -  

и в самотата - непреодолима.  

***   

ВЕЛИКАТА НОЩ 

 

Често от теб удивен стоях на моя прозорец  

разтворен от вчера... И сякаш забрана висеше  

над новия град. Пейзажът помръкваше тихо -    

все едно, че ме няма. Предметите гордо отказваха  

познанство и близост с мен. Към фенера нагоре  

се притискаше уличка. Виждах - бе чужда. Над нея  

стая прогледна, съчувствено осветена от лампа.  

Вече имах участие. Развълнувани щори заключиха блясъка.  

Стоях. И проплака дете. Знаех: майката  

тича из близките къщи - какво ли те могат!  

И на целия плач безутешния повод разбирах.  

Или се запяваше нейде: и гласът се простираше  

в частица от мойто очакване. Или старческа кашлица долу  

изпълнена с упреци спореше с цялата нежност.  

Удари някакъв час. Закъснях да броя и той падна край мен.  

Като чуждо момче, най-сетне допуснато, но непипало топка  

и не знае играта, с която тъй леко занимават се другите,  

гледа учудено: а сега, накъде? - Тъй стоях аз и ето -  

неочаквано проумях, че ти обикаляш с мен и играеш  

о, възрастна нощ! Удивих ти се. Там, където  

кули се мръщеха над града с участта неразкрита,  

и планини непознати лежаха, и в близката околност  

отчужденост поглъщаше всички случайни проблясъци  

на сетивата ми: Ти, Величие, бе това!  

За теб не бе срамно, че ти ме познаваш. Дъхът ти  

премина над мен. И твойта усмивка разпръсната  

широко над мрачната строгост,  

навлезе в мен.  

1913 г.



Тагове:   Мария,


Гласувай:
1



Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: dum
Категория: Изкуство
Прочетен: 466203
Постинги: 124
Коментари: 326
Гласове: 3813
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031