МОСТЪТ НАД ЛЕТА
Кой с каменния мост опънат лък о, кой!
след миг стрелата на потока ще запрати
срещу самото време. Ятото от дни крилати
към своя роден край ли бърза? И къде е той?
Каква утеха е, че в този свят пропукал се на две
по твоя гръб минава времето... Над Лета
все още няма мост. И в Елисейските полета
не търсят брод към други брегове.
О, мост, иззидан с хоросан от птичи сенки, накъде ме
отвеждаш ти?... И мен, и бързащото време?
Пак там навярно, там отвъд преходността.
Където всичките ще спрем, сред мигове навеки спрели...
Или ще продължим над нова бездна за къде ли?
по мост, павиран с прелетни ята...
ШЕКСПИР ХХ
Дърветата по хълма мрачни капитани
понесли са на рамо кървавия труп
на изгрева... Среднощните трагедии са изиграни
и пак на сцената ще се качи животът груб.
Стакан с отрова, удар на рапира
Не е за простосмъртни тоя дял;
Разсъхнат шев по черепа на Йорик как вибрира
кардиограмата ти с ритъм подлудял!
За кой ли път светът от трусове се мята?
И стенеш ти, щастлив, че дишаш,
че жужи вън цъфналата вишна,
че атомната гъба друг не теб! уби...
А цвете върху болничното шкафче на земята
духът, изпуснат от бутилката, е клюмнал
питанка излишна:
To be or not to be!
София, юли Париж, декември 2000
ПОЧТИ СОНЕТ
На Николай Панайотов
Спокоен, тих следобед. Ни ветрец, ни птича глъч.
Спи сенчестият вир. Проникнал през листата,
трепти до скъсване опънат слънчев лъч:
рибар невидим сякаш от бездънното небе в реката
се мъчи да извади рибата на тишината.
Тя ще му каже всичко, може би...
От не един въпрос, от не една догадка
ще го спаси... Ветрец бразди вира и ето я, тя святка,
показва се... Но къса се лъчът стоустите върби
са го прегризали със ситните си щучи зъби. И нещата
отново вир, листа, следобед са си по местата.
Спокоен, тих следобед. Ни цвъртеж, ни повей плах...
Като в японско хайку. И в нещата
неща, които нямат име, но ги има тях!
2. Sever
3. О`БожеНие
4. Amrak
5. Vladolubenov
6. Вълнение
7. Martiniki
8. Праведни поети
9. Ufff
10. Насрещните съдбовности
11. Графоманков
12. Сълзи на Бог