Безкраен ме създаде ти — такава бе волята ти. Толкоз пъти вече изцеждаш този крехък съд и с пресен живот го пълниш винаги. 
 
Пренесъл тръстиковата свирчица през хълми и долове, ти вдъхна в нея вечно нови песни.

В безсмъртното докосване на дланите ти мъничкото ми сърце престъпва всички граници на радостта и ражда слово неизказано.

Неспирните ти дарове стигат до мен само през моите невзрачни шепи. Минават вечности, а ти все лееш и все остава място за доливане.

***
Когато ти ми заповядаш да пея, мисля, че сърцето ми от гордост ще се пръсне; поглеждам твоето лице и сълзи в очите ми напират.

Всичко неблагозвучно и сурово в живота ми се стапя в сладостна хармония и преклонението ми разперва крила като честита птица в полет над морето.

Знам, че от песнопението ми извличаш радост. Знам, че единствено като певец пристъпвам в светостта ти.

С крайчеца на простряното крило на песента си докосвам твоите нозе, които никога не бих се осмелил да стигна.

Пиян от радостта на песнопението, забравям себе си и се обръщам като към приятел към тебе, който си ми господар.

***

 Не знам как пееш ти, мой повелителю!

 Слушам те винаги с безмълвно удивление.

Светът е озарен от светлината на музиката ти. Дъхът на музиката ти възлиза от едно небе на друго. Свещеният поток на музиката ти помита всички каменни прегради и не знае граници.

Сърцето ми копнее да се причасти към песента ти, но всуе се стреми към глас. Жадувам да говоря, но речта ми не се излива в песен и смутен възкликвам. О, в своята безкрайна музика сърцето ми си впримчил ти, мой повелителю!

***
Какъв глупец! Да се опитваш да носиш себе си на своите плещи! Какъв окаян просяк! Пред собствената си врата да просиш!

Оставяй всяко свое бреме на ръцете на онзи, който може да понася всичко, и не се обръщай никога назад със съжалениe.

Желанието ти завчас изгася пламъчето на светилника, когато го досегне със дъха си. То е нечисто — не получавай даровете си през неговите омърсени длани. Приемай само онова, което ти предлага святата любов.

***

 Пътешествието ми е продължително и далечно.

Аз излязох с колесницата на първата виделина и преминах през пустините на много светове, оставяйки следите си върху не една звезда и планета.

Най-безкрайно е пътуването до самия себе си и най-сложно е изкуството, което води до онази крайна простота на една мелодия.

Пътешественикът ще почука най-напред по всички чужди порти, за да стигне и до своята; ще преброди всички външни светове, за да намери най-накрая своята най-вътрешна светиня.

Моите очи се скитаха на шир и длъж, преди да ги затворя и да кажа: „Ти си тук!"

Вопълът, въпросът „О, къде?", се стапя в сълзите на хиляди потоци и залива цялата земя с потопа на безбрежната увереност: „Аз съм!"

Желанията ми са много и плачът ми е жалостив, но ти си ме опасявал неизменно със сурови откази; и туй могъщо милосърдие се вплита във всяка брънка на живота ми.
Ден подир ден ти ме правиш достоен за най-обикновените, велики дарове, които си ми дал, без да те моля — това небе и светлината, тялото, живота и ума, спасявайки ме от опасностите на прекомерното желание.
Понякога се влача вяло, а понякога се ободрявам и се впущам в търсене на целта, но ти жестоко се укриваш от погледа ми.
Ден подир ден ти ме правиш достоен за пълното си одобрение, като отново и отново ми отказваш и ме спасяваш от опасностите на слабото, несигурно желание.