Прочетен: 7602 Коментари: 12 Гласове:
Последна промяна: 26.08.2008 19:14
Ти не ме обичаш,не ме жалиш,
може би съм малко некрасив.
И от страст примряла,ти ме галиш
свела погледа си мълчалив.
Аз към теб не съм ни груб,ни нежен
скъпа моя с чувствено сърце.
Разкажи ми за мъжете прежни,
колко устни помниш и ръце?
Знам, това са сенки отлетели
без да те възпламенят поне.
Колко колене са те люлели,
а сега и мойте колене.
Нека някой друг да търси вечно
тез очи,премрежени от страст,
а потънал в скъпата далечност
всъщност малко те обичам аз.
Тая връзка,лека и нетрайна
не зови съдба за теб и мен.
Както срещата ни бе случайна,
тъй ще си отида някой ден.
И по своя път нелек и мрачен
ще поемеш пак ,но запомни-
нецелуваните не закачай,
необичалите не мами.
за любов друг някой ти шепти,
може там и аз да се разхождам
и тогава ще ме видиш ти.
Скрила се под неговото рамо,
с лек поклон във тоя късен час
”Добър вечер!” – ще ми кажеш само,
“Добър вечер, мис” – ще кажа аз.
И не ще ме нищо в теб привлича,
и не ще се натъжа дори.
Който е обичал – не обича,
Който е угаснал- не гори.
***
БРЕЗИЧКАТА
Така красиво вчесана-
Зелена, с млада гръд
брезичке, тъй не весело
загледана в вира.
Какво ти шепне вятърът
а пясъкът мълви?
Или искаш лунно гребенче
Във клонките- коси?
Кажи, брезичке, моля те,
Защо е таз тъга?
Дали това тревожи те ,
че идва есента?
И тя отвърна ласкаво,
че цяла нощ безспир
под клоните и бляскави
ридал е млад пастир.
Печални сенки стелела
Сребристата луна,
а той прегръщал нейните
момински колена.
Въздъхвайки до ствола й
в трептящия листак
"Аз ще се върна- казал й
със жеравите пак".
Друже мой, довиждане. Остава
непокътнат образа ти в мен.
Днешната раздяла обещава
да се срещнем в утрешния ден.
Друже мой, довиждане, без слово
усмихни се и бъди щастлив:
да умреш то не е нещо ново,
както не е ново да си жив.
***
Тая утрин тъй се случи
много рано, при зори,
седем кучката окучи,
седем рижи и добри.
Върху златната рогозка
ги облиза нежно пак,
а по сочните и бозки
се топеше пухкав сняг.
Но,излязал от пещника,
по вечеря сприхав мъж
във чувала ги натика
седемте и на веднъж.
После тръгна към реката
и след него хукна тя,
ала стигнала, водата
погледа и завартя.
В преспите назад затича
някаде глава да свре,
Гледа месеца прилича
на рижо кутре.
И не мислеше ,горката,
нищо, нищичко дори,
само туй,че зад гората
месеца се скри.
Камък профуча насреща.
От очите и с тъга
се търкулнаха горещи
две звезди в снега.
Не знам кой е Иванко, но точно пък този превод май не е на Иванко...;)
Кобилешки кораби
1
Щом вълкът подивее съвсем,
ще завие към облаците продрани.
Кобилите тръгват с разпран корем,
като черни платна са враните.
Няма в снежната кашлица-смрад
да забие нокти лазура,
златохвойния листопад
под виеличен вопъл се щура.
Вие чухте ли? Чухте ли звънък звук?
Слиза утрото в коларските пътища.
С изпосечени длани сте тук,
но гребете към далечното бъдеще.
Плувайте в синята вис
с огласени от грак небосклони!
Скоро бяло дърво ще отрони
на главата ми жълтия лист.
2
Мен ли викаш, поле, в утринта?
Или сънища виждам щастливи -
като конница тича ръжта,
изпреварила къщи и ниви.
Не ръжта, а вихрушка подскоква,
блъска портите без надежда.
Даже слънцето, смръзната локва,
като пикоч на кон ми изглежда.
Кой е тук? Или ти, моя Рус?
Кой с черпака снега ти отмята?
Надалеч в простора ти пуст
гладни псета ръфат зората.
Не мечтаят за оня свят те -
тук, при хората, в топлото, в задуха.
Даде бог на вълчица дете,
а човеците го изядоха.
3
О, кого да възпея от скръб
под зора като трупна проказа?
Вижте, гледайте - женския пъп
като трето око се показа.
Ей го - цъкли се - като луна,
да открие по-месести кости.
Станах смешен, че с вещина
съм възпявал очаквани гости.
И къде са светци и апостоли,
взрени в бозки от светлина?
Щом се жениш, поете, просто
избери си овца за жена.
Причестявай се с вълна и плесен,
но словесния восък пази.
Смъква пръстени хищната есен
от ръцете на всички брези.
4
Зверове, зверове, приближете до мен,
изплачете се в чашките на моите длани!
Докога този месец студен,
ще излочва облаците продрани?
Кучета-братя и кучки-сестри,
хората спрямо мен не са толкова кротки.
Не искам кобилешки кораби и дори,
сврачешки платноходки.
Ако гладът в разрушения град
за косата ме улови -
ще си изям половината крак,
половината яжте вий.
Нямам нужда от никого аз,
по-добре да умра като куче,
отколкото камък да вдигна и с бяс
моят брат полудял да улуча.
5
Аз бих пял, аз бих пял, аз бих пял!
Ни коза, ни овца ще отмина.
Ако има причина за жал
и за смях се намира причина!
Дай ни радост - ябълка свежа
и разбойнишки вик отривист.
Есента по градински ще среже
на главата ми жълтия лист.
Есента скита с боси нозе,
глозга вятърът жълти листа.
Всичко имал и нищо невзел,
преживява поетът в света.
Само кравите нежно ласкай
и се вслушва в житния клас.
Съскай, сърп на стиха ми, докрай!
С цвят засипвай ме, Слънце-храст!
Сергей Есенин
1919
Превод Иван Николов
Цитирания от теб Иванко Николов ще е друг човек. Направи ми впечатление съвпадението на имена.
Не знам дали си срещал, dum, Иван Николов като поет - той заслужава отделен пост.
http://liternet.bg/publish13/i_nikolov/index.html
Озадачително е, меко казано, че има само едно! стихотворение в литернет публикувано от този прекрасен автор.
ето едно стихотворение от него, което ме е впечатлило:
***
Боже, дай на жената и дай на мъжа
най-горчивата мъдрост, която се вика
мъдростта на годините.
Аз я държа
като ръбесто камъче под езика.
Уморен от познание, помня само отчасти
не какво съм ти казал, а какво – премълчал,
и това сляпо кълбо от страдания, страсти,
безизходна привързаност, самота и печал.
Позволи ми да гледам, как свеждаш глава
и в мига между мойта и твойта въздишка
как изтича живота ни,
вплетен в това
двуединство на бялата нишка и тъмната нишка.
И мълчим пред огнището в зимната стая –
няма кой да повика и няма да хлопне врата.
Расне само кълбото, в което не зная
докъде свършвам аз, откъде почваш ти.
Иван Николов
11.04.2010 23:27
2. Sever
3. О`БожеНие
4. Amrak
5. Vladolubenov
6. Вълнение
7. Martiniki
8. Праведни поети
9. Ufff
10. Насрещните съдбовности
11. Графоманков
12. Сълзи на Бог
