ГОЛЯМАТА ИСТИНА

Земята! Голямата истина...
Иван Радоев

При земята ­ голямата истина,
аз се връщам с превити плещи.
И душата ми, клонка разлистена,
на дланта ми смълчана трепти.

Приеми ме, о, земьо кърмилнице,
както кошер приема пчела...
Нека с ясния плам на светилници
слънчогледи да вдигат чела.

Нека с тихия шум на тополите
да се върна далече назад,
да си спомня за първите полети
и за първия пролетен цвят.

И над всички горчиви нещастия,
над победи, над срам и беди,
като светли и чисти причастия
да изгреят слънца и звезди.

И от техния блясък пречистена,
мойта будна душа да шепти:
Ти си тук, при голямата истина,
при безсмъртната обич си ти!


ПЛЕВЕНЕ НА БУРЕНИ II

Като живак изтръгнатият бурен
отскочи и в окото ми се впи.
И мигом стана чер денят лазурен,
и слънцето зад облак се стопи.

И болката започна да ме хапе,
по-остра от резеца на елмаз.
И неусетно в тоя мрак внезапен
с горчиви думи заговорих аз:

И радости, и скърби отминават,
но знай, Поете, крехък и раним,
че бурените страшно отмъщават,
особено когато ги плевим!...


ВЪЗПЕВ НА СЛЪНЦЕТО

А тук, в недрата на полето,
забравил всяка дива врява,
възпявам слънцето, което
все още над света изгрява.

Възпявам руйните пшеници
и говора на развигора,
и плавните ята от птици,
понесли на криле простора.

Възпявам тръпките изконни
на черноземните предели
и тия снежнобели клони
и като надежди разцъфтели.

Възпявам корените здрави
на моя род многовековен
и в мойте мисли и представи
звучи заветът му съдбовен.

О, тук, в недрата на полето,
забравил всяка дива врява,
възпявам слънцето, което
все още и за мен изгрява.