Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
01.11.2009 17:34 - Силвия Плат
Автор: dum Категория: Изкуство   
Прочетен: 2582 Коментари: 4 Гласове:
23



 Огледало

Аз съм сребърна и точна. Без пристрастия. 
Попадне ли ми нещо, глътвам го 
каквото е - не ме помътва ни омраза, ни любов. 
Не съм жестока. Достоверна съм - 
око на малък бог, четириъгълно. 
Вторачила съм се в отсрещната стена. 
На точици е, розова. Така отдавна гледам, 
че вече е частица от сърцето ми. Но тя потрепва. 
Лица и мрак периодично ни разделят.

 

Сега съм езеро. Една жена над мен претърсва 
пределите ми за това, което е. 
За миг след туй извръща поглед 
към някой от лъжците - свещите или луната. 
Гърба й виждам и го отразявам точно. 
В замяна получавам сълзи, разтревожени ръце. 
Трябвам й. Тя идва и си тръгва. 
Лицето й замества всяка сутрин мрака. 
Удавила е в мен момиче и сега от мен една старица 
се издига ден след ден към нея - като ужасна риба.

***

Луната и тисът

Йова е светлината на ума - студена, планетна. 
Дърветата му са черни. Светлината е синя. 
Тревите трупат пред мен тъгите си, сякаш съм Бог, 
бодат ми прасците, шептят ми за своята кротост. 
Призрачни, димни мъгли витаят из тоя кът, 
отделен от дома ми с ред от надгробни камъни. 
Просто не виждам къде бих могла да отида.

 

Луната не е врата. Тя е всъщност лице - 
като кокалче бяло, съвсем разтревожено. 
Тя влачи морето подире си като черно деяние, 
устата й - нямо, отчаяно "О". Аз живея тук. 
В неделя камбаните стрясват двукратно небето - 
Възкресение, утвърдено от осем огромни езика. 
Накрая те всички трезво кънтят имената си.

 

Тисът сочи нагоре. Той има готическа форма. 
Очите се вдигат след него и срещат луната. 
Тя е моята майка. Не е тъй добра като Дева Мария. 
От сините й одежди излитат прилепчета и сови. 
О, добротата - да можех да вярвам в нея, 
в светото лице, омекотено от свещите, 
свело, към мен специално, кротките си очи.

 

Аз падам отдавна. Облаци разцъфтяват - 
сини, мистични - над ситните звездни лица. 
В църквата всички светци ще са сини, 
ще плават на нежните си нозе над студените пейки, 
с лица и длани втвърдени от святост. 
Луната не вижда това. Тя е дива, плешива, 
а тисът вещае не друго, а мрак - мрак и мълчание.


***


През водата

Черно езеро, черна лодка и две човечета - черни изрезки. 
Къде отиват черните дървета, които тук пият вода? 
Сенките им навярно ще затъмнят и Канада.

 

 

 

От водните цветя ни застига бледо сияние. 
Листата им не искат да бързаме. 
Те са кръгли, плоски и пълни с мрачни съвети.

 

Студени светове се цедят от веслото. 
Духът на мрака е в нас. И в рибите е. 
Сред езерото дънер вдига бледа длан за сбогом.

 

Звезди разцъфтяват сред лилиите. 
Не те ли прелъстяват тия безизразни сирени? 
Това е тишината на втрещените душа.



Превод: В. Трендафилов




Гласувай:
23



Следващ постинг
Предишен постинг

1. sowhat - ах, дум, разбойнико
01.11.2009 17:47
страхотен избор
цитирай
2. sowhat - ЛЕЙДИ ЛАЗАР Направих го отново. ...
01.11.2009 17:50
ЛЕЙДИ ЛАЗАР
Направих го отново.
Щом минат десет години и готово -
успявам. -

Едно ходещо чудо, кожата ми -
ярка като нацистки абажур,
десният ми крак -

преспапие,
лицето - ми безличен, фин
еврейски лен.

Обели салфетката
о, мой враг.
Ужасявам ли? -

Носът, очите, всички зъби?
Киселият дъх
ще изчезнат за ден.

Скоро, скоро плътта,
която гробът погълна, ще бъде
у дома на мен,

а аз една усмихваща се жена.
Само на трийсет.
И като котките имам девет пъти да умирам.

Този е НОМЕР ТРИ.
Какъв боклук,
за да унищожи всяко десетилетие.

Колко много влакънца.
Тълпата, хрупаща фъстъци
се блъска вътре, за да види

как ме оголват от глава до пети -
големият стриптийз.
Господа, дами,

това са ръцете ми,
коленете ми,
може да бъда кожа и кости,

но така или иначе съм същата, същата тази жена.
За пръв път се случи, когато бях на десет.
Беше нещастен случай.

Втория път възнамерявах
въобще да не се върна и така да приключа.
Люлях се затворена

като мидена черупка.
Трябваше някак да ме отключат
и да събират червеите от мен като лепкави перли.

Да умираш
е изкуство, като всичко друго
владея го до съвършенство.

Владея го, така че да не изпитате блаженство.
Владея го, така че то да е реално.
Предполагам, бихте казали, това е моето призвание.

Достатъчно лесно е да го направя в килия.
Достатъчно лесно е да го направя и да застина.
Това е театралното

завръщане посред бял ден
на същото място, към същото щастие и същия
радостен възглас:

"Чудо!"
Това ме разкъсва.
има цена,

за да гледате моите белези, има цена,
за да чуете сърцето ми -
то наистина бие.

И има цена, доста висока цена,
за някоя дума или докосване,
или някоя капчица кръв,

или кичур от косата ми и къс от моите дрехи.
Така че, Хер Доктор.
Така че, Хер Враг,

аз съм вашата творба,
аз съм вашата скъпоценност,
непорочното златно създание,

което се разтваря в крясък.
Обръщам се и в огън се превръщам.
не мислете, че подценявам загриженото ви отвръщане.

Пепел, пепел -
ровиш и разбъркваш.
Плът, кости, няма нищо вече -

парче сапун,
венчален пръстен,
златна пломба.

Хер Бог, Хер Луцифер,
бдете
бдете.

От пепелта
се вдигам с коси червени и развети
и както въздуха поглъщам ги мъжете.

БРЯСТ

На Рут Фейнлайт*

Познавам дъното, казва тя. Познавам го с огромния си отвесен
корен
Ти от това се страхуваш.
Аз не се страхувам - била съм там.

Морето ли е шумът, който чуваш в мен,
неговите недоволства?
Или гласът на нищото, който беше лудостта ти?

Любовта е сянка.
Как лежиш и плачеш след нея.
Чуй - ето копитата й - избягала е, като жребец.

Цяла нощ ще препускам така, устремено,
докато главата ти стане на камък, възглавницата ти малка
морава.
Отеквайки, отеквайки.

Или да ти донеса звука на отровите?
Тази огромна тишина е дъжд сега.
А това е плодът му - тенекиенобял, като арсеник.

Изстрадах зверствата на залезите.
Обгорени до корен,
червените ми влакънца пламтят и не помръдват, една ръка от
жици.

Сега се разпадам на парчета, които политат наоколо като трески.
Вятър от такава ярост
няма да допусне свидетели - трябва да крещя.

Луната, също, е безмилостна - ще ме влачи
жестоко, оставайки без успех.
Сиянието й ме поразява. Или може би аз съм я уловила.

Ще я пусна да си ходи. Ще я пусна да си ходи.
Смалена и плоска, като след основна операция.
Как лошите ти сънища ме обладават и даряват.

Обитава ме вик.
Вечер той излита
като търси, с кукичките си, нещо, което да обича.

Ужасена съм от това тъмно същество,
което спи в мен;
цял ден усещам леките му, пухести премятания, злобата му.

Облаци минават и се разпръскват.
Нима това са лицата на любовта, тези бледи безвъзвратности?
И за това ли тревожа сърцето си?

Неспособна съм на повече знание.
Какво е това, това лице
така убийствено в примката от клони? -

Неговата змийско-отровна целувка.
Тя вкаменява волята. Това са усамотените, бавни грешки,
Които убиват, които убиват, които убиват.

* Рут Фейнлайт е американска поетеса, която живее в Англия. Съпруга е на Алън Силитоу.

ПРЕВОД:Владимир Трендафилов

МАКОВЕ ПРЕЗ ОКТОМВРИ


Дори слънчевите облаци тази сутрин не могат да образуват
такива воали,
нито жената в линейката,
чието червено сърце разцъфва през палтото й така поразително -

подарък, любовен подарък,
крайно нежелан
от едно небе

бледно и пламенно
запалващо въглеродните си моноокиси, от очи,
замъглени до слепота под бомбетата.

О, Боже, какво съм,
че тези закъснели устни трябва с плач да се отворят
в гора от мраз, в зора от метличини.


превод Петя Гледерис
цитирай
3. dum - Соу,давай
02.11.2009 11:30
можеш още.
винаги е приятно когато наливаш питиета тук ))
цитирай
4. sowhat - знаеш че мога :))
02.11.2009 13:16
а сега любимото ми
( а ако си добро момче ще ти подаря, стихът , който писах за трите си големи и любими авторки - силвия, ан и виржиния :))

ТРЕСКА 103°

Силвия Плат


Непорочна? Какво значи това?
Езиците на ада
са притъпени, притъпени като тройните

езици на тъп, тлъст Цербер,
който хрипти пред портата. Неспособен
да оближе чисто

маларичното сухожилие, грехът, грехът.
Възпламеняващите се писъци.
Незаличимата миризма

на изгасена свещ!
Любов, любов, слабите струйки дим се извиват
от мен като шаловете на Айсидора, изплашена съм -

един шал ще се заплете и ще остане в колелото.
Такива жълти мрачни струйки дим
се развихрят. Те няма да се издигнат,

но ще изтрополят около Земята,
като задушават старите и смирените,
бебета -

парникови цветя - в техните кошчета,
призрачната орхидея,
пуснала във въздуха висящите си градини,

дяволски леопард!
сиянието го превръща в бял
и на часа го убива.

Посипвайки телата на прелюбодейците
както пепелта на Хирошима, разяждайки ги този път.
Грехът, грехът.

Скъпи, цяла нощ
аз мъждуках, запалвах се, угасвах и пак се запалвах.
Чаршафите натежават като целувка на развратник.

Три дни.Три нощи.
лимонова вода, пилешки
бульон, вода, повдига ми се от тях.

Прекалено непорочна съм за теб или за всеки друг.
Тялото ти ме наранява, както светът наранява Бог. Аз съм фенер -

главата ми - луна
от японска хартия, кожата ми - от ковано злато -
безкрайно нежна и безкрайно скъпа.

Топлината ми не те ли зашеметява. А светлината ми.
Аз самата съм огромна камелия,
която искри и идва, и си отива, блясък след блясък.

Мисля, че изгарям,
мисля, че може да се издигна -
мънистата от горещ метал политат, а аз, любов, аз

съм чист ацетилен
девствена,
свързана съм с розите,

целувките, херувимите,
и с всичко, което тези розови неща означават.
Не с теб, нито него,
не него, нито него
(моите същности се разтварят, стари развратни фусти) -
в Рая.


превод Петя Гледерис
цитирай
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: dum
Категория: Изкуство
Прочетен: 466203
Постинги: 124
Коментари: 326
Гласове: 3813
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031