Постинг
07.11.2009 14:04 -
Карол Ан Дъфи
Автор: dum
Категория: Изкуство
Прочетен: 2343 Коментари: 3 Гласове:
Последна промяна: 07.11.2009 14:05
Прочетен: 2343 Коментари: 3 Гласове:
27
Последна промяна: 07.11.2009 14:05
Г-жа Мидас
Бе краят на септември. Тъкмо си бях наляла чаша вино, започнала
да се отпускам, докато зеленчуците се готвят. Кухнята,
дъхтяща на себе си, успокоена, със парния си дъх
избелваше прозорците полека. Отворих единия,
после с пръсти обърсах стъклото на другия, като влажно чело.
Той стоеше под крушата, опитвайки се да откърши клонка.
Сега градината бе дълга и видимостта бе лоша, сякаш
тъмното на земята пиеше светлината на небето,
но вейката в ръката му бе златна. После откъсна
от един клон круша - отглеждахме си есенна масловка -
и тя засвети като електрическа в дланта му.
Помислих си, дали пък не окичва със цветни лампички дървото?
Влезе вкъщи. Бравите на вратите заблестяха.
Пусна щорите. Знаете как е с мисълта: дойдоха ми на ум
златисти равнини, родени от ръката на художник.
Седна на онзи стол подобно цар на светъл трон.
Лицето му бе странно, диво, пусто. Казах,
какво, за Бога, става? Той се разсмя.
Сервирах храната. За начало - царевица на кочан.
След миг започна да плюе златни пломби.
Заигра се с лъжицата си, после с моята,
после с ножовете, с вилиците...
Попита къде е виното. С трепереща ръка налях,
уханно, съвсем сухо бяло от Италия, после го гледах
как вдига чашата, бокала, златния потир и пие.
Точно тогава закрещях. Той се отпусна на колене.
Когато и двамата се успокоихме, довърших виното
сама, изслушвайки го. Накарах го да седне
в другия край на стаята и нищо да не докосва.
Заключих котката в мазето. Преместих телефона.
За тоалетната не се тревожех. Не вярвах на ушите си:
той имал желание. Да, всички имаме желания, така е.
Но на кого ли му се сбъдват? На него. И какво знаеш за златото?
То никого не храни; aurum*, меко, не потъмнява;
не утолява
жаждата. Той се опита да запали цигара -
втренчено наблюдавах, омагьосана,
синият пламък как играе на тъмнозлатния си стрък.
Поне,
рекох, ще можеш да откажеш цигарите.
Отделни легла. Всъщност, подпрях вратата си със стол,
почти окаменяла.Той беше долу, зает да превръща
стаята за гости
в гробница на Тутанкамон. Виждате ли, тогава бяхме
страстни -
в онези щастливи дни - разопаковахме се един друг
трескаво,
като подаръци, като храни. Сега обаче се боях
от медената му прегръдка,
от целувката, която би превърнала устните ми
в произведение на изкуството.
И кой, като опре ножа до кокала, може да живее
със златно сърце? Онази нощ сънувах, че нося
дете от него, със съвършени крайници от злато, с езиче -
мандало скъпоценно, с кехлибарени очички,
затворили зениците като мушици. Сънуваното мляко
изгаряше гърдите ми. Събудих се от бликащото слънце.
И тъй, налагаше се да се изнесе. Имахме каравана
в пустошта, на собствена поляна. Откарах го
под прикритието на мрака. Седеше на задната седалка.
И после се прибрах - жената, която се омъжи за глупака,
който мечтаеше за злато. Отначало ходех да го виждам,
понякога -
паркирах колата надалеч, после вървях.
Мястото веднага си личеше. Златна пъстърва
на тревата. Един ден - заек, провесен на лиственица,
красив, подобен на лимон. И после стъпките му,
проблясващи край речната пътека. Бе слаб,
бълнуващ: дочувал, казваше, музиката на Пан
откъм гората. Слушай. Чашата преля.
Онова, което ме натъжава сега, е не идиотизма
или алчността,
а липсата на всякаква мисъл за мен. Чист егоизъм.
Продадох
каквото имаше във къщата и се преместих тук.
Мисля за него при определена светлина - по изгрев,
късно следобед,
а веднъж една купа с ябълки ме вцепени. Най ми липсват,
дори сега, ръцете му, ръцете топли върху кожата ми,
докосването му.
ГОДЕНИЦАТА НА ПИГМАЛИОН
Студена като сняг бях, като камък.
Помислих си: той няма да ме докосне,
но ме докосна.
Целуна устните ми, хладни като скреж.
Не се помръднах,
сякаш бях умряла.
Той остана.
Прокара палец на очите ми по мрамора.
Заговори -
открити нежности, какво и как ще стори.
Думите му бяха ужасни.
Ушите ми - изваяни,
каменноглухи раковини.
Морето чух.
Удавих му гласа.
Чух го как закрещя.
Подаръци донесе, камъчета гладки,
звънчета.
Не мигнах,
бях безмълвна.
Донесе перли, пръстени, гердани.
Нарече ги неща за дами.
Прокара по бедрата ми ръце студени, потни.
Аз не трепнах,
играех статуя, бях истукан.
Остави пръстите си да потънат във плътта ми,
изви, натисна.
Но не посиня.
Следи затърси:
морави сърца,
звезди лилави, дири от петна.
С нокти на звяр.
По мен ни драскотина, ни ожулено, ни белег.
Подпря ме на възглавници.
Дърдори цяла нощ.
Сърцето ми бе лед, стъкло.
Гласът му - грапав, глух.
Бе черното за него бяло.
И тъй, смених подхода,
станах топла, омекнах като свещ,
отвръщах на целувките,
бях нежна, податлива,
застенах,
бях възбудена, бях дива,
загърчих се, извих се, затреперах,
исках дете от него,
а във върховия миг
като в истерия крещях -
всичко бе театър.
Не се е мяркал оттогава.
Лесно стана.
Г-жа ДАРВИН
7 април, 1852
Отидохме в Зоопарка.
Рекох Му:
по нещо онова Шимпанзе ей там напомня ми
за теб.
Бе краят на септември. Тъкмо си бях наляла чаша вино, започнала
да се отпускам, докато зеленчуците се готвят. Кухнята,
дъхтяща на себе си, успокоена, със парния си дъх
избелваше прозорците полека. Отворих единия,
после с пръсти обърсах стъклото на другия, като влажно чело.
Той стоеше под крушата, опитвайки се да откърши клонка.
Сега градината бе дълга и видимостта бе лоша, сякаш
тъмното на земята пиеше светлината на небето,
но вейката в ръката му бе златна. После откъсна
от един клон круша - отглеждахме си есенна масловка -
и тя засвети като електрическа в дланта му.
Помислих си, дали пък не окичва със цветни лампички дървото?
Влезе вкъщи. Бравите на вратите заблестяха.
Пусна щорите. Знаете как е с мисълта: дойдоха ми на ум
златисти равнини, родени от ръката на художник.
Седна на онзи стол подобно цар на светъл трон.
Лицето му бе странно, диво, пусто. Казах,
какво, за Бога, става? Той се разсмя.
Сервирах храната. За начало - царевица на кочан.
След миг започна да плюе златни пломби.
Заигра се с лъжицата си, после с моята,
после с ножовете, с вилиците...
Попита къде е виното. С трепереща ръка налях,
уханно, съвсем сухо бяло от Италия, после го гледах
как вдига чашата, бокала, златния потир и пие.
Точно тогава закрещях. Той се отпусна на колене.
Когато и двамата се успокоихме, довърших виното
сама, изслушвайки го. Накарах го да седне
в другия край на стаята и нищо да не докосва.
Заключих котката в мазето. Преместих телефона.
За тоалетната не се тревожех. Не вярвах на ушите си:
той имал желание. Да, всички имаме желания, така е.
Но на кого ли му се сбъдват? На него. И какво знаеш за златото?
То никого не храни; aurum*, меко, не потъмнява;
не утолява
жаждата. Той се опита да запали цигара -
втренчено наблюдавах, омагьосана,
синият пламък как играе на тъмнозлатния си стрък.
Поне,
рекох, ще можеш да откажеш цигарите.
Отделни легла. Всъщност, подпрях вратата си със стол,
почти окаменяла.Той беше долу, зает да превръща
стаята за гости
в гробница на Тутанкамон. Виждате ли, тогава бяхме
страстни -
в онези щастливи дни - разопаковахме се един друг
трескаво,
като подаръци, като храни. Сега обаче се боях
от медената му прегръдка,
от целувката, която би превърнала устните ми
в произведение на изкуството.
И кой, като опре ножа до кокала, може да живее
със златно сърце? Онази нощ сънувах, че нося
дете от него, със съвършени крайници от злато, с езиче -
мандало скъпоценно, с кехлибарени очички,
затворили зениците като мушици. Сънуваното мляко
изгаряше гърдите ми. Събудих се от бликащото слънце.
И тъй, налагаше се да се изнесе. Имахме каравана
в пустошта, на собствена поляна. Откарах го
под прикритието на мрака. Седеше на задната седалка.
И после се прибрах - жената, която се омъжи за глупака,
който мечтаеше за злато. Отначало ходех да го виждам,
понякога -
паркирах колата надалеч, после вървях.
Мястото веднага си личеше. Златна пъстърва
на тревата. Един ден - заек, провесен на лиственица,
красив, подобен на лимон. И после стъпките му,
проблясващи край речната пътека. Бе слаб,
бълнуващ: дочувал, казваше, музиката на Пан
откъм гората. Слушай. Чашата преля.
Онова, което ме натъжава сега, е не идиотизма
или алчността,
а липсата на всякаква мисъл за мен. Чист егоизъм.
Продадох
каквото имаше във къщата и се преместих тук.
Мисля за него при определена светлина - по изгрев,
късно следобед,
а веднъж една купа с ябълки ме вцепени. Най ми липсват,
дори сега, ръцете му, ръцете топли върху кожата ми,
докосването му.
ГОДЕНИЦАТА НА ПИГМАЛИОН
Студена като сняг бях, като камък.
Помислих си: той няма да ме докосне,
но ме докосна.
Целуна устните ми, хладни като скреж.
Не се помръднах,
сякаш бях умряла.
Той остана.
Прокара палец на очите ми по мрамора.
Заговори -
открити нежности, какво и как ще стори.
Думите му бяха ужасни.
Ушите ми - изваяни,
каменноглухи раковини.
Морето чух.
Удавих му гласа.
Чух го как закрещя.
Подаръци донесе, камъчета гладки,
звънчета.
Не мигнах,
бях безмълвна.
Донесе перли, пръстени, гердани.
Нарече ги неща за дами.
Прокара по бедрата ми ръце студени, потни.
Аз не трепнах,
играех статуя, бях истукан.
Остави пръстите си да потънат във плътта ми,
изви, натисна.
Но не посиня.
Следи затърси:
морави сърца,
звезди лилави, дири от петна.
С нокти на звяр.
По мен ни драскотина, ни ожулено, ни белег.
Подпря ме на възглавници.
Дърдори цяла нощ.
Сърцето ми бе лед, стъкло.
Гласът му - грапав, глух.
Бе черното за него бяло.
И тъй, смених подхода,
станах топла, омекнах като свещ,
отвръщах на целувките,
бях нежна, податлива,
застенах,
бях възбудена, бях дива,
загърчих се, извих се, затреперах,
исках дете от него,
а във върховия миг
като в истерия крещях -
всичко бе театър.
Не се е мяркал оттогава.
Лесно стана.
Г-жа ДАРВИН
7 април, 1852
Отидохме в Зоопарка.
Рекох Му:
по нещо онова Шимпанзе ей там напомня ми
за теб.
със златно сърце?
Насън
В тъмните топли води на съня
твоите ръце ме отблъскват.
Сънувам те така или иначе.
Устата ти е горещ плод, влажен, странен,
нощен плод, който вкусвам с отворена уста;
със затворени очи.
Ти, ти. Дъхът ти се разпалва в страстни думи,
които експлодират в главата ми. После питаш, настояваш
за отговор.
Ето така спим. Сега си вътре, твърд,
взискателен; и аз сънувам по-бурно, сънувам
докато заболи
че е истинско, да, чувствам го.
Когато ме чуеш, се хващаш здраво, неистово,
сякаш с теб се давим.
превод: Мария Пoпова
i o6te
http://hulite.net/modules.php?name=News&file=article&sid=111259
цитирайНасън
В тъмните топли води на съня
твоите ръце ме отблъскват.
Сънувам те така или иначе.
Устата ти е горещ плод, влажен, странен,
нощен плод, който вкусвам с отворена уста;
със затворени очи.
Ти, ти. Дъхът ти се разпалва в страстни думи,
които експлодират в главата ми. После питаш, настояваш
за отговор.
Ето така спим. Сега си вътре, твърд,
взискателен; и аз сънувам по-бурно, сънувам
докато заболи
че е истинско, да, чувствам го.
Когато ме чуеш, се хващаш здраво, неистово,
сякаш с теб се давим.
превод: Мария Пoпова
i o6te
http://hulite.net/modules.php?name=News&file=article&sid=111259
Насън – Карол Ан Дафи
Превод - Мария Попова автор Карол Ан Дафи
Насън
В тъмните топли води на съня
твоите ръце ме отместват встрани.
И все пак те сънувам.
Устата ти е горещ плод, влажен, непознат,
нощен плод, който вкусвам с отворена уста;
със затворени очи.
Ти, ти. Дъхът ти се разпалва в страстни думи,
които експлодират в главата ми. После питаш, настояваш
за отговор.
Ето така спим. Сега си вътре, твърд,
изтощителен; и аз сънувам по-бурно, сънувам
докато заболи
че е наистина, да, чувствам го.
Когато ме чуеш, ти се вкопчваш здраво, неистово,
сякаш двамата с теб се давим.
Пара - Карол Ан Дафи
Преводи Мария Попова
Пара
Неотдавна засега, любовникът и аз
в помещение с пара –
иронична, ненаситна, сребриста дума – легнали
в противоположните краища, се изпарихме.
Съвсем неотдавна, когато единият от нас сядаше
или ставаше прав, или се протягаше, гол
голо тяло с мек молив
зад прозрачна хартия
се появяваше, изтриваше се, бавно
със задимена кърпа.
Да кажем въпрос на месеци. Протягащата се ръка
през парата
за да докосне нещо истинско, което изненадващо е там
и въобще не е призрак .
:))
цитирайПревод - Мария Попова автор Карол Ан Дафи
Насън
В тъмните топли води на съня
твоите ръце ме отместват встрани.
И все пак те сънувам.
Устата ти е горещ плод, влажен, непознат,
нощен плод, който вкусвам с отворена уста;
със затворени очи.
Ти, ти. Дъхът ти се разпалва в страстни думи,
които експлодират в главата ми. После питаш, настояваш
за отговор.
Ето така спим. Сега си вътре, твърд,
изтощителен; и аз сънувам по-бурно, сънувам
докато заболи
че е наистина, да, чувствам го.
Когато ме чуеш, ти се вкопчваш здраво, неистово,
сякаш двамата с теб се давим.
Пара - Карол Ан Дафи
Преводи Мария Попова
Пара
Неотдавна засега, любовникът и аз
в помещение с пара –
иронична, ненаситна, сребриста дума – легнали
в противоположните краища, се изпарихме.
Съвсем неотдавна, когато единият от нас сядаше
или ставаше прав, или се протягаше, гол
голо тяло с мек молив
зад прозрачна хартия
се появяваше, изтриваше се, бавно
със задимена кърпа.
Да кажем въпрос на месеци. Протягащата се ръка
през парата
за да докосне нещо истинско, което изненадващо е там
и въобще не е призрак .
:))
Аз не съм сигурен чий е превода, но ще потърся. може да е пак на Мария Попова
цитирайВашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене
Блогрол
1. Wonder
2. Sever
3. О`БожеНие
4. Amrak
5. Vladolubenov
6. Вълнение
7. Martiniki
8. Праведни поети
9. Ufff
10. Насрещните съдбовности
11. Графоманков
12. Сълзи на Бог
2. Sever
3. О`БожеНие
4. Amrak
5. Vladolubenov
6. Вълнение
7. Martiniki
8. Праведни поети
9. Ufff
10. Насрещните съдбовности
11. Графоманков
12. Сълзи на Бог
