Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
13.04.2010 14:43 - Георги Рупчев
Автор: dum Категория: Изкуство   
Прочетен: 4724 Коментари: 9 Гласове:
36


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
АТЕЛИЕ

Влезе Мария. Между скици и сандвичи с шунка 
ние играехме карти, 
влезе Мария, 
влезе безшумно. 
Седем Марии по стените, една от статива 
с нас я очакваха, влезе деветата - жива, 
влезе, поникна с чадъра си мокър, 
с палтото зелено, с лилавата рокля.

 

Като магия: влезе Мария, 
влезе Мария...

 

Ох, как седяхме там, 
малко пийнали, сухи и хубаво сресани, 
как растеше димът и тежаха ръцете ни, 
как светът се разместваше постепенно 
учестен, безучастен, 
стаен, 
тънкостенен, 
по лицата ни, позачервени и умни, избиваше влага - 
Мария стоеше, 
Мария на прага 
и ни гледаше... 
Господи.

 

Ние, седящите там, 
като попукани глинени бюстове важни - 
поколение: 
синове без бащи 
и бащи на синчета нераждани...

 

Беше кратко.

 

Влезе Мария. Тя каза: "Снощи починал татко."


```
 
ПРЕВЪРТАНЕ НА СВЕТОВЕТЕ

Тя продължава до ръба на огледалото 
и там се отразява и изчезва. 
Из стаята той често ще е обикалял 
и е разтребвал безполезно, 
въртял се е на празни обороти грамофона му, 
светът се е въртял като изтъркана мелодия, 
стопанинът понякога излизал на балкона 
и гледал от дванайсетия етаж надолу, 
тиктакал у будилникът, кафето е възвирало 
и вятърът е ровел в разтворените страници, 
небето сменяло боите си, а той е сменял ризите, 
играел с котарака, в съня си се е стряскал. 
И тази вечер сигурно той дълго ще е пушил, 
седейки във креслото си,е слушал радио 
и гледал как мъглата от Витоша се спуща, 
а виното на малки глътки му се е услаждало...

 

Това е стаята, леглото е приготвено. Отвъд стената 
мълчи градът, а също и безкрая. 
Мълчание, което е забравил в бързината 
напусналият наемател.

```

УЛИЧНИ КОТКИ

Ръждивият дъжд пренебрегва сезоните 
и разрязва с триона си въздуха. 
Край армии - храсти подкастрени рози, 
котараците улични плъзват.

 

Ръждивият дъжд, който спира над будките, 
свойте шарени лампи запалва 
над сгради, трамваи и радости блудкави, 
и се кълчи и плиска нахално.

 

Издират небето два котешки нокътя. 
Като в баня голямо е ехото. 
Градът, сякаш гледан с концертен бинокъл, 
е подскачащ и гъвкав, мяукащ и крехък е.

 

Колите политат - как бързо пролазват! - 
фокусират дъждовната оптика. 
Над парка е легнал замислено залезът 
като труп на прегазена котка.

 
```
ОБОЖАВАНЕ

От "Невски" бие шест. Гърми 
камбаната и осветени, 
кубетата стърчат сами 
над съботното суетене.

 

Вървели сме по този път 
през всички съботни съблазни 
в предпразника на прясната си плът. 
Сега се връщаме белязани.

 

Небето над главите ни тежи 
от куполи и мерници 
и кой я знае как ще издържи 
разгонената наша верица.

 

Каква е нашата вина? 
Сега е шест. Ще стане седем... 
Аз съм застанал отстрана 
и слушам как минава времето.

 

И влизам в храма. И стоя, 
потънал в песента на хора. 
Не мога храм да построя. 
Не мога и да го съборя.

 

От "Невски" бие шест. Гърми 
камбаната и осветени, 
кубетата стърчат сами 
над съботното суетене.

 
```

УСПОКОЯВАНЕ

Вечерта се промъква в града непоканена, 
тича тихичко с лапки лисичи. 
Свойте скромни вълшебства реди музикантът 
между нас 
и далече от всички. 
Завъртява опашка, муцунката вдига 
и присяда безследната музика... 
Китаристът напява рефрена си 
и отхвърлени, а не изгубени, 
чуждите наши илюзии 
светват - 
същински фенери 
сред лисичарника есенен.

 

Между нас и далече от всички 
китарата 
като строго лисиче подушва 
греховете ни - 
грешни и праведни - 
и проскубаните ни чувства.

 

Музиканте мой, 
мой добър самарянино, 
дух лисичи, 
душичко, 
живота раздухай, 
ние тук като мокри кокошки сме свряни, 
а при тебе е хубаво, топло и сухо. 
И отново свисти вечерта - като мотриса, 
и в трамвая последен посрещаме новия петък, 
и дали ще познаем сега китариста, 
сгушен в своята тъничка, 
светла жилетка.

 
```

БАЛАДА ЗА НЕИЗВЕСТНИЯ ЖИВОТ

Врязан в зрелия здрач, на перона съзрях: непозната 
под фенера, по никое време, а мястото - ничие. 
Бе часовникът спрял и отдавна немит циферблата, 
сякаш всичко да скрие от нас, нас да скрие от всичко.

 

Беше мургав и грапав градец, гласовете тъмнееха 
и накрая, под хълмове сводести, вече се свършваха. 
Колко дълго - не помня, вървял съм, повлечен от нея, 
и пред нас се изправи пияна, паянтова къщата.

 

Две наточени ножчета, ние скришом забихме се вътре, 
сякаш още на стълбите чака с каиша баща й. 
Сякаш всичко се сви - бях попаднал в самото предсърдие 
на животеца чужд, а къде да избягам - не знаех.

 

- Влез - тя рече. - Душата сиротна и с малко е сита. 
Ако никой не дойде, кукува си с мен в прахоляка. - 
Сетне стопли вода и сама ме изми, поприглади косите ми 
и в сапунена пяна и пара на пода се свлякохме.

 

С дъх и тяло съсичах живота - и  своя, и нейния, 
с вик го пращах дълбоко у нея - дано там остане, 
а след малко отново се блъскаха двете ни сенки 
о стената дебела, огрени от два реотана.

 

Пред очите на мрака, пред двата му ириса огнени, 
канче кисело вино изпих, та дано се съвзема, 
но изду се нощта и в гърдите ме блъсна, подгони ме 
и досущ като гущер на припек се гънеше времето.

 

Не умрях, а пък толкова пъти умирах тогава, 
изпотъпкан от дивия сън, задушен с блатни газове. 
Късно беше да помня - стоях до стената изправен, 
как да мина оттам, тази тинеста нощ да изгазя?

 

Аз не исках, 
не искам да бъда заплашван, преследван, раняван, 
принуждаван, отвличан, не искам да бъда убиван. 
Да умирам е късно, щом всичко било е наяве. 
Да забравям е страшно, пред всичко, което е още небивало.

 

 

```

ОКОЛО ДЪНОТО

Да се спуснеш на тъмното дъно, 
изковано от каменна памет, 
там, където преплитат се сънно 
котви в свойте следи и припламват,

там, където извиват се сини 
или тъмнозелени телата. 
Онемели, но живи и силни, 
те все търсят потънало злато.

Колко века будува водата, 
преминава над пясъка, носи 
пясък и заличава гнездата 
на металните твои въпроси?

Анонимна вода, натъжила 
и най-дръзките ти капитани. 
Долу, в нея е златната жила, 
а по дъното - само останки.

Там - сред пясъчните катакомби - 
не ти трябват ни ром, ни сухари. 
Само смелост ти трябва да помниш, 
че под всяко море спи Сахара. 




Гласувай:
36



Следващ постинг
Предишен постинг

1. wonder - Ave, Emilia, ora pro nobis.
13.04.2010 14:46
Емилия
Георги Рупчев

Гласовете си бавно допихме
по висящия мост на септември
и увиснахме тука затихнали -
гнили спомени, смесени шепоти.
Пада лятото с райски грохот -
Емилия стои под портрета си.
А очите ни - голи охлюви -
пропълзяват из ателието.
Ето го.

Там косите ще счупят картината,
там се пръскат посоките,
ти си там,
ти си тук - ненадмината
и тъмнокоса.
Двоен цвят:
ти си двойна, неопитна,
опитомена в петната от нашия разговор,
в удвоената вечер те търсиме опипом,
ние,
знаещи всичко, но вече забравили...

Ave, Emilia, gratia plena,
ти пленена и тленна -
и тлееща,
помоли се за нас уморено
като пред благовещение,
помоли се за нас,
за внезапно замрелите
между две-три твои движения,
помоли се за нас,
помоли се за нас,
помоли се за нас уморено...

Ние твоите.
Твои приятели, твои любовници.
Ние - скапани сноби...

Ave, Emilia, ora pro nobis.
цитирай
2. dum - @/---}--
13.04.2010 18:31
Благодаря, Дел!
цитирай
3. martiniki - неподражаем
13.04.2010 20:13
обичам да влизам в стиховете му, да ме люлее ритъма и като скъп парфюм да ме обвива атмосферата



ОТДАЛЕЧАВАНЕ НА ВЪЗДУХА

Отзвъняваше лятото с бавни лилави камбани -
звук след звук от невидими църкви
и вървяхме из дългия град запотени, замаяни,
нито живи, ни мъртви.

Бяхме гладни, по прашната улица страшно кънтеше
предвечерния въздух, заблъскан от тебе,
и се спряхме на моста, и право насреща ни
се задаваше погребение.

Те се точеха с празни лица, свити в трескава жега,
преминаваха, после изчезваха тихо в завоя
и оставахме ние, и дишахме сухо и стегнато
непознати отново.

А небето пилееше точни чугунени удари
върху нас, върху нашите евтини ереси
и стояхме объркани там, уморени от чудото,
неповярвали в него и в себе си.




ИЗНОСВАНЕ НА СЛЪНЦЕТО

На балкона си двама седят с часове,
вече своето слънце износили.
Друго слънце отгоре набързо кове
свойте тънки, изострени гвоздеи.

Тя е едра, със рокля от тъмна басма
и подпряна на лакът се вглежда,
гледа в нещо, което не вижда сама,
но е сбърчила устни и вежди.


Той е седнал до нея в раиран костюм,
с вратовръзка и шапка е въпреки жегата
и шумът, упоритият обеден шум,
преминава затихнал през него.


Те стоят - и от колко ли време стоят -
между щайгите с ябълки, между саксиите
и от колко ли време във въздуха те се топят
както захар се стапя във вряла ракия.

Става старата, скрива прозявка в юмрук
и след нея увисва пердето заклатено.
После дядката внася един подир друг
двата стола - и бавно затваря вратата.


цитирай
4. dum - Мартеничка, прекрасни допълнения ))
18.04.2010 17:22
"Отдалечаване във въздуха" е много, много добър стих.
От онези безсмъртните.
цитирай
5. sowhat - почувствах се лично поздравена и от теб гош и от дела :))
20.04.2010 21:12

ЧУВСТВО ЗА БАВНО ИЗЧЕЗВАНЕ

We are all just prisoners here
of our own device...
"Hotel California"

Слязохме в бара. Посрещна ни вяло
дансингът като вдовец.
Нямаше никой - ни келнер, ни дявол,
а отгоре се чуваха
гласове.
Магнитофонът, невидим, броеше
нашите и без това броени дни
и примигваха слепи прожектори
с ослепителни
светлини.
Те безшумно се сгромолясваха
в притъмнелите огледала.
Като кубчета лед разпиляха се
незащитените ни
тела.
Аз почувствах как изчезваме -
бавно,
всеки на своя стол,
как политаме, как се стопяваме
като подпалени
фигурки от станиол.
Изведнъж ми се стори, че ние сме призраци
с пуловери, с дънки, с палта
и смутено усещах под ризата
изплъзването
на плътта.

В мен се наежваше
далечна
ултразвукова тишина
и гаменски търсех убежище
в твоите колена.
Може и да сме опитни зайци
с програмиран живот и смърт.
Много им здраве на цивилизациите
отвъд.
Аз просто исках да скрия в сянката
притъпените си сетива.
Нека ни мислят за всякакви.
А какви сме? И ние
не знаем това.
Ние танцувахме... С последни сили
обикаляхме дансинга в кръг.
Някъде долу се движеха нашите сухожилия,
кости,
мускули,
стави
и кръв.

цитирай
6. aqualia - Ох, прекрасен е...
30.04.2010 19:15
с тази неистова страст за движение и живот!

Поклон пред паметта ти, Жоро!



Голямата земя

1.
Беше голяма земя,
до която едвам се добрахме.
Още щом стъпихме там, хоризонтът изчезна.
Тук е, тогава си казахме, тук е - и спряхме,
и заличихме следите, преди да навлезем.

Повече бяхме
все по-малко оставаме.
Често изчезва по някой, но нали за това бяхме тръгнали.
Най-напред с къси почивки, а после до капване
там вървяхме по тази празна голяма земя от безмълвие.

Всеки сам в свойта тайна изчезва
и ние не питаме де се е дянал.
Всеки умира сам в себе си, колко пъти умира?
Още бродиме там -
още хора, но вече без сянка,
още бродещи, но неоставящи диря.

Тъй вървяхме
по тази празна земя на миражи
и един по един си избирахме място и мисия.
Откъде сме дошли, сме забравили даже,
а какви сме били, е опасно да мислим.

Все по-малко оставаме,
а не сме и очаквали инак.
Инак все повече ставаме,
а така и очаквахме.
Ние сме двойни, тройни, четворни, петорни -
каквито ни скимне
в тази празна, голяма безмълвна земя,
където оставаме.

2.
Това е мястото,
избрано от мен безмълвно място.
Тук цялото небе безмълвно във пръстта се впива,
безмълвно облаците се изтягат по земята
и целият простор изпълнен е от мрака на тревите.

Оттегля се пространството
и изоставен в неговата тайна,
един след друг напускам себе си,
един след друг се връщам друг при мене.
По празната земя,
в безмълвието
другите отминаха и още отминават,
вглъбени в премълчаното,
в голямата земя вглъбени.

Тук аз извършвам
всички неми ритуали на забравата,
в които сам се посветих,
в които ме заклеха.
Тук,
от безмълвието призован,
безмълвието призовавам,
заклевам го
и вслушвам се в безмълвното му ехо.

Тъй затаява себе си светът, от който съм привлечен,
от притаените езици,
от глъхнещите знаци,
от жестове, чийто смисъл заличен е вече
край сухо слънце, сухи клони и ръждиви камънаци.

Заклевам всички, тръгнали насам, да се загубят.

1982-1983 г.


Тресавище

Красиво бе това тресавище, когато
отби от пътя със пейзажите банални.
Следобедът бледнееше в пустеещото лято
и сякаш никой никога оттук не бе минавал.

Красиво беше и когато те повлече
надолу - и разбра, че е завинаги,
че пътя ти назад завинаги пресечен е,
но беше толкова красиво...

Красиво е сега, когато имаш още малко
да вдишваш тежката му влага и да го погледаш.
В изчезналите твои стъпки друг на пътя спрял е
и - без да знае - може би ще те последва.

А то ще е красиво и когато си потънал -
ти няма да предупреждаваш за опасност.
Ти просто ще лежиш по гръб на дъното,
проникнал в третото убежище на красотата.

1981 г.
цитирай
7. tili - Благодаря, че ме покани
29.07.2010 00:19
на този поетичен пир! И Рупчев и обичаните ми коментиращи ми напълниха душата и сърцето! Привет!!!
цитирай
8. eleonoraknyazheva - Интересен
31.07.2010 23:32
подбор на автори откривам в блога ти. Беше ми приятно да ги почета.:))
цитирай
9. slavimirgenchev1953 - Гордея се, че го познавах.
27.09.2010 07:16
Съжалявам, че ни напусна толкова рано и толкова млад. Все пак остави детенце. Има продължение. И много силна поезия завеща. Радвам се, че и има кой да я помни.
Жоро, оро про нобис!
цитирай
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: dum
Категория: Изкуство
Прочетен: 435349
Постинги: 124
Коментари: 325
Гласове: 3783
Календар
«  Февруари, 2023  
ПВСЧПСН
12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
2728