Тя продължава до ръба на огледалото 
и там се отразява и изчезва. 
Из стаята той често ще е обикалял 
и е разтребвал безполезно, 
въртял се е на празни обороти грамофона му, 
светът се е въртял като изтъркана мелодия, 
стопанинът понякога излизал на балкона 
и гледал от дванайсетия етаж надолу, 
тиктакал у будилникът, кафето е възвирало 
и вятърът е ровел в разтворените страници, 
небето сменяло боите си, а той е сменял ризите, 
играел с котарака, в съня си се е стряскал. 
И тази вечер сигурно той дълго ще е пушил, 
седейки във креслото си,е слушал радио 
и гледал как мъглата от Витоша се спуща, 
а виното на малки глътки му се е услаждало...

Това е стаята, леглото е приготвено. Отвъд стената 
мълчи градът, а също и безкрая. 
Мълчание, което е забравил в бързината 
напусналият наемател.

```

УЛИЧНИ КОТКИ

Ръждивият дъжд пренебрегва сезоните 
и разрязва с триона си въздуха. 
Край армии - храсти подкастрени рози, 
котараците улични плъзват.

Ръждивият дъжд, който спира над будките, 
свойте шарени лампи запалва 
над сгради, трамваи и радости блудкави, 
и се кълчи и плиска нахално.

Издират небето два котешки нокътя. 
Като в баня голямо е ехото. 
Градът, сякаш гледан с концертен бинокъл, 
е подскачащ и гъвкав, мяукащ и крехък е.

Колите политат - как бързо пролазват! - 
фокусират дъждовната оптика. 
Над парка е легнал замислено залезът 
като труп на прегазена котка.

 
```
ОБОЖАВАНЕ

От "Невски" бие шест. Гърми 
камбаната и осветени, 
кубетата стърчат сами 
над съботното суетене.

Вървели сме по този път 
през всички съботни съблазни 
в предпразника на прясната си плът. 
Сега се връщаме белязани.

Небето над главите ни тежи 
от куполи и мерници 
и кой я знае как ще издържи 
разгонената наша верица.

Каква е нашата вина? 
Сега е шест. Ще стане седем... 
Аз съм застанал отстрана 
и слушам как минава времето.

И влизам в храма. И стоя, 
потънал в песента на хора. 
Не мога храм да построя. 
Не мога и да го съборя.

От "Невски" бие шест. Гърми 
камбаната и осветени, 
кубетата стърчат сами 
над съботното суетене.

 
```

УСПОКОЯВАНЕ

Вечерта се промъква в града непоканена, 
тича тихичко с лапки лисичи. 
Свойте скромни вълшебства реди музикантът 
между нас 
и далече от всички. 
Завъртява опашка, муцунката вдига 
и присяда безследната музика... 
Китаристът напява рефрена си 
и отхвърлени, а не изгубени, 
чуждите наши илюзии 
светват - 
същински фенери 
сред лисичарника есенен.

Между нас и далече от всички 
китарата 
като строго лисиче подушва 
греховете ни - 
грешни и праведни - 
и проскубаните ни чувства.

Музиканте мой, 
мой добър самарянино, 
дух лисичи, 
душичко, 
живота раздухай, 
ние тук като мокри кокошки сме свряни, 
а при тебе е хубаво, топло и сухо. 
И отново свисти вечерта - като мотриса, 
и в трамвая последен посрещаме новия петък, 
и дали ще познаем сега китариста, 
сгушен в своята тъничка, 
светла жилетка.

 
```

БАЛАДА ЗА НЕИЗВЕСТНИЯ ЖИВОТ

Врязан в зрелия здрач, на перона съзрях: непозната 
под фенера, по никое време, а мястото - ничие. 
Бе часовникът спрял и отдавна немит циферблата, 
сякаш всичко да скрие от нас, нас да скрие от всичко.

Беше мургав и грапав градец, гласовете тъмнееха 
и накрая, под хълмове сводести, вече се свършваха. 
Колко дълго - не помня, вървял съм, повлечен от нея, 
и пред нас се изправи пияна, паянтова къщата.

Две наточени ножчета, ние скришом забихме се вътре, 
сякаш още на стълбите чака с каиша баща й. 
Сякаш всичко се сви - бях попаднал в самото предсърдие 
на животеца чужд, а къде да избягам - не знаех.

- Влез - тя рече. - Душата сиротна и с малко е сита. 
Ако никой не дойде, кукува си с мен в прахоляка. - 
Сетне стопли вода и сама ме изми, поприглади косите ми 
и в сапунена пяна и пара на пода се свлякохме.

С дъх и тяло съсичах живота - и  своя, и нейния, 
с вик го пращах дълбоко у нея - дано там остане, 
а след малко отново се блъскаха двете ни сенки 
о стената дебела, огрени от два реотана.

Пред очите на мрака, пред двата му ириса огнени, 
канче кисело вино изпих, та дано се съвзема, 
но изду се нощта и в гърдите ме блъсна, подгони ме 
и досущ като гущер на припек се гънеше времето.

Не умрях, а пък толкова пъти умирах тогава, 
изпотъпкан от дивия сън, задушен с блатни газове. 
Късно беше да помня - стоях до стената изправен, 
как да мина оттам, тази тинеста нощ да изгазя?

Аз не исках, 
не искам да бъда заплашван, преследван, раняван, 
принуждаван, отвличан, не искам да бъда убиван. 
Да умирам е късно, щом всичко било е наяве. 
Да забравям е страшно, пред всичко, което е още небивало.