Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
12.03.2010 14:21 - Българска поезията през 60-те години на XX век
Автор: dum Категория: Поезия   
Прочетен: 4693 Коментари: 7 Гласове:
34

Последна промяна: 12.03.2010 18:39


Признание - Павел Матев

Тя се мярна някак изведнъж
и с очи лазурни ме погледна.
Може би от есенния дъжд
беше понаведена и бледна.

Може би. Но аз за миг разбрах,
че това е среща не случайна.
Хората закриват своя грях
и не изповядват всички тайни.

Не отминах. Спрях се и узнах
как блести и под дъжда лазура.
То бе малък и невинен грях.
Есен е. И не очаквай буря.

***

Блага Димитрова

http://vbox7.com/play:54a425b4&r=emb

Още за приятелството

Още за приятелството

 

Приятелството поставих над всичко.

Браних го с нокти и зъби
от любов, от ревност,
от акулска алчност за собственост.

Браних го от обида, от дребнавост,
от изхабяване, от избор,
от забрани, от себе си.

Браних го от зеницата на окото си,
от подозрителност, от обвинения,
от пиедестал.

Браних приятелството -
тъй многобройното -
от множественост.

Нищо така не съм бранила на света,
както приятелството -
до самоотказ.

Браних го от времето,
от него самото, нехайното,
от взривоопасната му спонтанност.

Браних го най-яростно
от агресията на думите,
от подривната недомлъвка.

Браних го от безоблачност.

А приятелството,
което до днес отбраних,
прихва с бодлив смях:

- Приятелството, драга,
ако го има, ще те обори -
то няма от какво да се брани!


***

Пепел - Радой Ралин

Вие помните какво преживяхме.
Вие знаете защо го преживяхме.
Вие знаете защо тъй остаряхме.
Недейте всички се оплаква,
ние пяхме всичките фалшиво,
ние всички плакахме фалшиво.
Човек наивно си прощава,
остава му една усмивка,
която го изпепелява.

И вие, и ние сме преживяли
крушения на идеали,
внушения за идеали...
А тези, които нямат нищо,
дали ги нищото насища?

Мечтаехме да бъдем смели!
Превръщахме се на арени,
вися другарството на косъм.
Сега сме вече уморени,
а битките се обезсмислиха.
Жадувахме да бъдем смели.
Сега сме само остарели.

Аз вече нямам стихове.
Ти също нямаш стихове.
Нас още отсега ни няма.
Дори красивата самоизмама
от нас отчаяна избяга.
Не ни търсете.
Нас ни няма.

А можех в тези дни да свърша
по-прости и очаквани неща:
сълзите на детето да обърша
и приказки да му чета.

Арените са разорени.
Арените са примирени.
На урни се превръщат те.

1966


***
На мама - Георги Джагаров

Затворя ли очи, аз виждам звездна вечер,
тъмнеят чумеренските балкани,
скали аз виждам в синята далечност,
и зъбери, в небето приковани;

аз виждам валог, къщи, скрити в слама,
коларски път през нивите зелени
и две реки, протегнати към мене,
като ръцете чакащи на мама.


***

Портрет - Иван Давидков

 

Ти стоиш до прозореца. Планината къде е?
Отми я дъждът,
който вали седмици наред.
Една топола своята четка люлее
и рисува по стъклото твоя портрет.

Той е някак нереален и необичаен.
Очите ти са същите, а в тях сега
светят неоните на квартала краен
и проснатото пране
тъмнее от есенна тъга.

Един работник пуши,
подпрян до дървения мост,
мократа улица
огънчето на цигарата му отразява.
По две твои бръчки, като по коловоз,
последната каруца преминава.

Изпълват те стъпки в тишината здрачна,
опушен, измокрен, в теб диша града.
За първи път виждаш душата си прозрачна,
нарисувана на стъклото
от тополата и дъжда.


***

Нашата сватба - Дамян Дамянов

Нашата сватба не стана в неделя.
Никой на нашата сватба не стреля
надолу в земята, нагоре в тавана.
Никой не тръшна о дъските кана.
Ни бели сватбари, ни шафери луди.
Събрахме се ний като две пеперуди.
Земята голяма ни беше постеля.
Нашата сватба не стана в неделя.
С делник започваше нашият празник,
когато две чаши останаха празни.
Вместо подарък след сватбата тиха
всичките делници ти подарих аз,
всичките делници ми подари ти.
И почваше тежката сватба на дните.

***

Морето - Христо Фотев

Морето!
Най-голямото събитие!
Как ме издига към върха си - целия
отново ме зазижда във кристала си.
В блестящото съжителство със люспите
на рибите - с крилете на комарите...
(Как ми тежаха дрехите - и тялото,
зазидано във паметта ми... Името.)
След оскърбителното, страшното във навика
да се живее - приеми ме!
Никога
аз няма да те принизя до своите
печални средства за очовечаване.
Аз живея в теб, тъй както рибите,
за да си върна детското доверие
в ръцете си, в нозете си. Прекрасно е,
че си голямо... Може би, единствено
си вярно ти във строгата абстракция
на картите... В най-смътните ми спомени.
И перките ми блъскаха дърветата.
И люспите ми падаха по пясъка
хилядолетия преди сълзите ми...
Море - и най-интимното движение
(с което се съблече пред очите ми.
И се венча със въздуха... Ноември е.
Сезонът на легендите и чашите.)
Ти смъкна най-драстично цветовете си -
по-голо и по-истинско от въздуха
се извиси срещу ми... А делфините?
А тяхното грегорианско пеене
на старогръцки? О, море на изгрева.
Море на вечерта - и полунощите,
опитомено в толкова пристанища.
Върни ми и хрилете ти, и перките,
и радостта ми от живота в твоето
пространство, светлина...
А хоризонтите
как бягаха на пръсти по вълните ти.
Поети и моряци - в отчаяние
те гледаме - голямото събитие
в живота ни и може би единствено...
Прекрасно съчетание на толкова
несъвместими елементи - кончета,
актинии, съзвездия и гларуси...
На пясъците - пеещата статуя
на бившите скали... Но невъзможно е
да продължа по ръста ти със думите.
Ще спра, за да живея аз -
сълза съм аз
от скулите ти - тръгнала към устните.

***
Дъждове - Петър Караангов

От градски въздух и от градски грижи
кръвта и цветовете в мен изстиват.
Но идва гръм... и облакът се движи,
и трескави пространства се откриват.

На рамото ми падат дъждовете...
О, търпеливи дъждове на юни,
измивате ми вий сега ръцете,
приличащи на есенни петунии.

И аз се вглеждам през цвета ви млечен,
люлян от ваште звуци мимолетни,
защото знам - във утрото далече
над моя град небето ще е цветно.


***

Равновесие - Първан Стефанов

 

Кой ни излъга, че имаме дом,
селяни с градски професии?
Имаме бункери от бетон,
дето трудно държим равновесие.

С една уморяваща бързина
градът ни люлее цял ден.
И ние
залитаме от стена до стена,
прилошава ни,
свят ни се вие.
Деня сме обрекли на тоя град.
Но дългата нощ е наша.
Тогава
един неотдавна потънал свят -
една Атлантида пред мен се възправя...
И аз я рисувам
по мойте стени,
оставени празни -
                    да има място
за всички сенки и светлини
на нивите
и на крайпътните храсти.

И отново усещам под себе си,
както преди,
дълбоките хилядолетни темели
от яките кости
                    на моите деди -

нека стените
са празни
и бели!

***

Пътека - Пеньо Пенев

 

Тъжен залез кърви над гората
като прясна отворена рана.
С тъжен ромон звъни на житата
светозарната сребърна пяна.

Умореният ден догорява,
плаче вятърът - сбогом навеки!
Свечерява сега, свечерява
над смълчаните бели пътеки.

Всеки своя пътека си има,
всяка бърза и търси човека...
И аз имах пътека любима,
и аз някога имах пътека!

Още крачка - и ето го края! -
Извървяна е тя, извървяна...
Какво с мене ще стане, не зная,
но едва ли пак пътник ще стана!

Много мили неща аз разлюбих,
дори погледа кротък на мама.
Имах всичко... и всичко загубих -
няма щастие, щастие няма!

Сам да бъдеш - така по-добре е,
нищо в нашите дни не е вечно!
И най-милото ще отмилее,
и най-близкото става далечно.

Всяка клетва е само измама,
всяка нежност крий удари груби. -
Нека никога нищичко няма,
за да няма какво да се губи.

Всеки огън гори-догорява,
никой извор во век не извира.
Туй, което цъфти - прецъфтява,
туй, което се ражда - умира.

Всеки друм става тесен за двама,
всяка радост е бременна с мъка.
Нека никога срещи да няма,
за да няма след тях и разлъка.

...Догорелия ден над гората
нека само кърви като рана...
Нека тъжно звъни на житата
светозарната сребърна пяна...

 

и останалите: Иван Николов, Стефан Цанев, Недялко Йорданов, Николай Кънчев Никола Инджов, Станка Пенчева, Любомир Левчев, Димитър Стефанов, Марко Ганчев, Андрей Германов, Иван Теофилов, Петър Алипиев, Усин Керим, Иван Радоев, Невена Стефанова.


Към всеки от нас - Невена Стефанова

 

Отричаш ли се от заблудите си,
или като птица се отърсваш от дъжда?
Езикът, казваш, ти изтръгнали -
а служи ли ти съвестта?
Отиде ли да търсиш правдата,
когато беше в заточение,
или я чака у дома?
Проветри ли душата си от подозрения?
От ласото на догмите освободи ли врат?
Не се ли усъмни
във доказателствата безсъмнени?
Кога за първи път излъга себе си?
Кога привикна със това?
И тъй нататък...

Естествено,
въпросникът не се отнася до светците.
И никой не е задължен
да отговаря точно.




 





Тагове:   век,


Гласувай:
35




Следващ постинг
Предишен постинг

1. sowhat - хубав букет, мерси
12.03.2010 14:48
хубав букет, мерси
цитирай
2. lb20 - :)
13.03.2010 23:33
Прекрасен избор от стихотворения! За мен беше удоволствие да ги прочета и тук!
цитирай
3. elpidaa - и аз благодаря! и се радвам, че те ...
20.03.2010 13:42
и аз благодаря!
и се радвам, че те открих.
цитирай
4. miaa - Прекрасно е! Благодаря ти!
24.03.2010 18:58
Прекрасно е! Благодаря ти!
цитирай
5. eien - Ооо, браво!
25.03.2010 02:47
Удоволствие бе да си ги припомня.
цитирай
6. dum - Радвам се, че ви харесва, момичета! ...
25.03.2010 22:41
Радвам се, че ви харесва, момичета! ))
цитирай
7. amenda - Поздравления за избора!
10.04.2010 00:42
За две ръце... Евтим Евтимов

За две ръце протегнати насреща,
земята бих до края извървял.
За две очи, като звезди горещи,
аз цялата си топлина бих дал.

За две слова, от мене вдъхновени,
най-хубавите думи бих редил.
За две сълзи, изплакани за мене,
аз всички океани бих изпил.

Как малко исках аз - по зрънце само,
по капка от далечен, чакан дъжд.
А ти дойде наистина голяма
и всичко ми донесе изведнъж.

Донесе ми от ветрове заръка,
пожари звездни, за да не тъжа,
от мъка - песен, а от песен - мъка
и аз не зная как ще издържа.



Сонет за живота Александър БУРМОВ

След първата любов остава болката.
След втората - неизживяна младост.
След третата - това любов ли е?
Четвъртата е пищна като залез.

След първия приятел - вик и спазъм.
След втория - езикът е по-точен.
След третия приятел - виц, сарказъм,
четвъртият е реплика... и точка.

След първата ни вяра - просто нищо.
След втората - и нищото е нещо.
След третата сме вече на равнище,
четвъртата е празнично усещане.

След първата ни смърт - военна музика.
След втората - врата, ритник и пътни.
След третата сме малко нещо гузни,
от явното предимство на безсмъртните.

От първия живот не се оплакваме.
Вторият е малко нанагоре.
Третият е мъчното очакване
в четвъртия да бъдем хора.

Във първата война си новобранец.
Във втората - герой, или предател.
Третата война е просто рана.
Останалото е признателност.

Но винаги така е на война -
ще избереш едно от двете -
да те убива вечната вина,
или да възкръснеш в цвете.




цитирай
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: dum
Категория: Изкуство
Прочетен: 435335
Постинги: 124
Коментари: 325
Гласове: 3783
Календар
«  Февруари, 2023  
ПВСЧПСН
12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
2728