***

Луната в облаците бели
e като сребърна овчарка,
която по пътеки звездни
повежда тихичко стадата.

 

Небето й поднася сини
лагуни, стихнали поляни,
изпълнени със свежи рози,
с къщурки, бдящи в полумрака.

 

Ах, вие, сладки водопои
на хоризонта, бистри капки,
зелени, скитащи кошари
и заливи на вечността!

 

За миг, любима, тя дохожда
до всичко - до врати, кошари,
потоци, брегове и рози,
върви, върви, върви печална.

 

Разцъфнали блата, в които
отеква кроткото мучене
на нежнобелите съзвездия -
като стада от бели крави!

 

Луната броди бавно, бавно
по пътищата на зората -
красива, гола, екзотична,
незнайната земя възпява.

 

 

ПАРК

 

Старинни полилеи по всичките салони
пред здрача аметистов пак ярко засияват.
И между дъжд и храсти пак жълтите балкони
не зная какъв спомен у мене възкресяват.

 

И сякаш в танц старинен се връща като жива
пак вечерта, пропита с вълшебства, с болки скрити.
Вън пясъкът е влажен и в клонките се скрива
не зная каква обич със сълзи във очите.

 

Ни звук. Дъхти на рози. Нощта със стъпки леки
е тук, по-силно грейват златистите кристали.
Една каляска стара отнася - и навеки! -
не знам какви, красиви, но мъртви мадригали.

 

 

СЛЪНЦЕ

 

Водата, вечна, пее в сянка
и новите цветя я слушат;
тук нека никой друг не идва
освен жената - гола.

 

ЕСЕННО СВЕЧЕРЯВАНЕ

 

 

В самотния, студен и тъмен час
на пладнето, внезапно ми се стори,
че кеят ме отнесе
до оня златен залез - кеят,
тъй мъничък, уви, и тъй подобен на играчка.
  И аз, играчка тъмна и печална,
мечтая, възрастно дете,
- във новата игра, която преди час
помислих за последната реалност на човек,
който със смях си спомня многото играчки
от детството и книжните си лодки, -
играчка тъмна и печална, аз мечтая
за някакви възвишени неща,
които имат за играчки
морето и земята, и звездите.

 

 

 ВТОРА ЗОРА

Как се притваря синьото ти цвете,
жена, широкият потир
на твоята неясна тайна, проста и безкрайна,
потира ти с присъщите му небеса;
как се закръгля със самото слънце
и се обагря с розовото на земята,
с луната и зората,
красивата ти външна форма
и твойто опако, това освободено тяло,
пред погледа на бързащото тяло,
очарователна измама, утринна жена,
ти, запечатана прекрасна урна!

Благодаря ти!

Имам приятелка, която обожава Хуан Рамон Хименес. Правила е превод на едно негово стихотворение. Хубав превод по мое скромно мнение. Коментарите също са интересни.
http://hulite.net/modules.php?name=News&file=article&sid=55825&mode=&order=0&thold=0