Моята страна

Да вървиш под простори лазурни,

да прескачаш гори, планини -

ту през вятър и грохотни бури,

ту през слънчеви, весели дни.

И да гледаш усмихнат земята

със разтворени, ведри очи.

Долу хора работят в полята.

Самолет в синината бръмчи.

О, пред мен е земята просторна!

Аз съм влюбен във свойта страна!

Аз съм влюбен във нейните хора,

любовта и скръбта им познал.

Равнини и машини, и хора...

Към възторжен и слънчев възход

ний вървим и вървим неуморно...

Вярвам в тебе, мой беден народ!

======

Вечерен спомен

Не бях те виждал дълго време. Ето,

ти мина днес в посърналата улица.

Над тебе в здрача светеше небето,

а моя тих и скърбен вик не чу ли ти?

 

Очите ти са сини като някога:

очите ти в мене са се вглеждали

и криновете в здрача се навеждали,

и слушали ни в парка да приказваме.

 

За мен дали понякога си спомняш?

Не знам това, но аз не те забравих.

Безмълвно, скучно дните преминават

- аз неусетно заживях със спомени.

 

С кого ще се разхождам вече привечер?

Различен съм от повечето хора.

За стихове кому ли бих говорил?

Къде ще спра, когато ми е сиво?

 

Когато ми е скръбно и студено?

Ще се опитам да живея сам.

Но радостта, че слънцето над мене е,

ще стигне ли да стопли младостта ми?

=====

Пролет

Ветрове, ветрове, ветрове,

дървесата залюшнати лудо,

като ручей размръзнал пробудихте

мойто снежно сърце, ветрове!

 

Весел блясък цъфти във очите ми.

- Всеки храст, всяка клонка трепти.

Нашироко звънят равнините

и дълбоко в земята тупти

 

едно бодро, огромно сърце.

Звънко слънце, нахлуй във колибите!

От просторния лъх ще загрибаме

с пълни шепи. Могъщи ръце

 

ще протегнем към мокрите плугове.

- Ето стъпки, лъчи, гласове.

Кой сега над просторните угари

тича луд и звъни, и зове?...

 

Ветрове, ветрове, ветрове,

дървесата залюшнати лудо,

като ручей размръзнал пробудихте

мойто снежно сърце, ветрове!

Ето едно стихотворение, което го няма в електронните публикации

ОПУШЕНА СПИРКА

Вървях под безмълвния пушек на къщите
и мислех, че дългия ден е така отегчителен.
В тъмните облаци светеше сребърно слънцето.
Пееха някъде скръбно сирените... Тебе те нямаше.

Тихо слезни от трамвая на старата спирка опушена,
приближи ме безмълвно... Ще дойдеш ли? Ще застанеш ли близо до мен?
Дай ми твоята тъмна ръка... помилвай ръката ми нежна.
Попитай защо съм замислен и тих, и студен, както винаги.

И аз ще ти кажа тогава, че съм много самотен наистина,
че обичам очите ти много, и твоите думи, и тебе,
че когато те няма, денят е така отегчителен.
А слънцето хилаво старите стрехи изкачва.

Бил съм нервен пред тебе понякога, но всичко си има причина.
Аз бях сам и не казвах, аз те исках и също не казвах,
не разбирах, че чакам да ме търсиш и ти да ме викаш,
и това, че бих станал спокоен, ако дойдеш при мене завинаги.

Нека да бъдем добри, нека забравим дъжда,
който измокри дърветата. Да забравим и лошите срещи.
Хората, що отминават, ще ни кимат в алеите дълго.
Във широката вечер на парка ще мълчим и ще дишаме заедно.

Тихо слезни от трамвая на старата спирка

Прекланям се пред наго.
Благодаря, че сподели този стих.
Поздрави!
http://mecho.name/